Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

saudade1.jpg

Саудаде – 2 част

Саудаде (на португалски saudade) е понятие, което описва чувство на носталгия по нещо или някого, което е било обект на любов, но е вече безвъзвратно загубено. То често носи фаталистки нотки, а също така и съдържа репресивното знание, че обектът на копнежа никога няма да се появи отново.

Саудаде е още връщане към миналото, но с поглед в бъдещето, поради несъгласие или остра мъка и болка по загубата или раздялата. Саудаде често е описвано като „любовта, която остава“ след като някой си отиде. Когато някой е изчезнал. То е споменът за чувствата, преживяванията, местата или събитията, които са донесли емоционални вълнения, удоволствие и благосъстояние, и този спомен задейства човешките сетива отново. То може да се опише и като празнотата, която остава. 

***

- Какво иска майка ми? – Двамата с Моника пиеха кафе, след като бяха вечеряли в „Дивия бик”, страноприемницата, в която тя щеше да остане през следващите дни.

- Иска да се върнеш веднага! – Заедно с мен. – Добави тя. – Изпрати ме да те доведа.

- Какво се е случило?!

- Обещах й да не ти казвам, но ти очевидно няма да си тръгнеш от това място без да има основателна причина.

- Преувеличаваш! – Майка ми също преувеличава значението на това място за мен. – Аз съм монах, но мога да се прибера винаги, когато пожелая. - Не завинаги разбира се. - Но никой не би ми попречил да си видя с майка си и да остана с нея известно време. Или пък тя да дойде тук.

– Не го правя, защото майка ми започва да плаче винаги, когато я погледна и го прави така убедително, че е просто нетърпимо. - Чудил съм се как успява наистина да заплаква с истински сълзи толкова често, колкото пъти се засечем в двора или някъде в къщата. - Което става често, когато съм у дома. – Майка ми може да бъде най-изкусния манипулатор, когато си е наумила, че нещо трябва да стане на нейното.

- Това, което сега се случва не е манипулация. Всъщност майка ти е прекрасна и ние се разбираме чудесно.

- Естествено! – Та ти толкова приличаш на нея, че щеше да е цяло чудо, ако не се бях влюбил в теб…- Преди. – Мигел почувства своята несигурност и знаеше, че му пролича. Не беше „преди”. Все още обичаше Моника, желаеше я и тя му липсваше. – Осъзна всичко това съвсем ясно сега, когато тя седеше толкова близо до него.

- Сега не става въпрос за манипулация. – А за истината. – Появи се един човек…- Моника не знаеше как да продължи…

- Истината на майка ми? – Или истината?

- Истината! – Появи се един човек, възрастен, с дете. – Момченце на 12 години. Мъжът се казва Хуакин, а детето, което е негов внук се казва Матео. Матео Алегра Бертон. 

- Хуакин?!

- Да, Хуакин. – С майка ти се познават. 

- Не искам да те слушам! – Мигел се изправи така рязко, че стола му се прекатури и шумно падна на земята.

Съдържателят на страноприемницата бързо дотича от стаичката си зад кухнята, обезпокоен какво би могло да се случва по това време. - Моля ви, сеньор Мигел, какво правите?! Изплашихте дамата, моята гостенка и всичките ми останали гости! Как ще спим сега?! – Бог да ни е на помощ, та вие сте дори с расото си!

– Съдържателят се прекръсти няколко пъти, сякаш бе видял демон. И Мигел наистина приличаше на демон в този момент. Той вдигна стола и седна отново. - Всичко е наред, извинявам се. – Ще бъдем тихи, обещавам! – Съдържателят се успокои и затътри подпетените си в бързината обувки обратно към стаичката.

Моника си пое дъх и продължи…- Майка ти ми разказа, че преди около 11 години си имал приятелка, Клементина. Връзката ви е била лятно увлечение, а на всичко отгоре, Клементина е била и сгодена, трябвало е да се омъжи през есента.

- И тя се омъжи през есента. Така нареченото „лятно увлечение”, беше първата жена в живота ми, с която правих любов. Майка ми реши да омаловажи всичко, да го направи да изглежда повърхностно, защото според нея съм бил твърде млад за сериозни ангажименти. 

- Клементина е била бременна, когато се е омъжила. – От теб! 

- И майка ми е знаела?!

- През всичките тези 12 години, да.

- Какво би направила на мое място, Моника?! 

- Мигел, моля те…Майка ти е прекрасна жена, винаги през целия си живот е искала само ти да си щастлив.

- Разбира се! Моето щастие оправдава нещастието на другите хора. – Много ли е болна, доня Соледад? – Какво каза лекарят?

- Тя получи сърдечна криза, когато видя внука си…- Преди да тръгна беше горе-долу добре, лекарят се грижи за нея. – Тя иска веднага да се прибереш! – Мигел, Клементина и съпруга й са мъртви. Катастрофирали са. – Матео е бил при дядо си за лятната ваканция, когато това се е случило. Той е възрастен и живее на село, в което няма дори училище. – Хоакин не може да се грижи за детето, за по-дълго от 2-3 месеца.

- Вие с майка ми давате ли си сметка за цялата трагедия? – Кой ще каже на Матео истината, как ще му кажа, че аз съм някакъв баща, паднал от небето. – А другия човек, с когото е живял 12 години не е истинския му баща. – Погледни ме! – Аз съм монах, живея в манастир, посветил съм се на Бог!

- Матео знае всичко. – Доня Соледад му разказа.

- Господи! 

- Матео бе се радвал да се запознае с теб. – Мигел, любов моя! – Моника плачеше от вълнение и се опитваше да намери кърпичката си в чантата. – Не можеш да си представиш колко прилича на теб! Едно мъничко, умалено твое копие. – И е толкова послушен и добре възпитан.

- Моника, престани! – Това е дете! Човек! – Не е куче, което е възпитано добре от предишните си собственици! – Аз съм монах! Нямам съпруга и семейство!

– А това, което е направила майка ми, преди 12 години е непростим грях! Към Бог, към Църквата, към сина ми и Клементин! – Този неин грях, а тя има още безброй други, разбира се в името на моето щастие е напълно достатъчен, за да ме накара да остана в манастира при най-строг режим, за да се опитам да изкупя поне една малка част от тези грехове!

- Сина ти…ти каза сина ти…- Гневът му беше пресушил сълзите й и тя го гледаше с очакване и надежда да промени решението си.

- Върви си, Моника! – Няма да се върна! – И забранявам на теб и на майка ми да ме търсите!– Предай й какво съм казал! 

- Мигел, не можеш да постъпиш по този начин!

- Мога и още как! – Той стана от стола си и се запъти към вратата. – Не идвай повече тук, Моника! – Никога! 

- Какво ще стане с Матео?!

Мигел беше стигнал до вратата на „Дивият бик”, раменете му се разтърсваха от сподавени ридания. Той не се обърна, не искаше Моника да види сълзите в очите му. Излезе в мрака на двора и затвори вратата. Въпросът й се вряза като нож в сърцето му…

„Ножът”, който щеше да стане неговото saudade, там зад стените на манастира.

- Господи, смили се над мен! – Къде да избяга човек от себе си!

 

 

 

2.05.2018г. 

Юлияна Шапкарова

 
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature