Греха си съм целувал до премала,
навярно в сън, изпъстрен с чудеса,
така и тя дори не е разбрала -
невинна среща ме след сън сега.

Наивно се помислих, че ще мога
чрез клада да разпаля пак страстта.
Затуй и стъкнах там греховен огън -
не отговори, пламнала и тя.

Кръстосвал съм насън по нежна кожа
с устни в греховно прилежание,
почувствал се едва ли не велможа,
сам, в ненаситно обожание.

Но ето днес видях - усмихната е,
навярно по-щастлива зарад мен.
И озарена от една мечта е -
да бъда вечно Слънчевият Ден!

 

Мери Кондова

Коментари   

#5 Амандина- Аврора - Люси - ДюпонMerichka 24-10-2011 08:22
"Тя се обличала като мъж и имала много любовници. Била и образцова майка, и "стахановка" на перото. Двеста години след раждането й светът отново я извади на белия свят като човешко и културно явление.

Така например с Шопен, който страдал от туберкулоза, любовта й е изпълнена много повече с грижи и налагането му с лапи, отколкото с ласки. По същата причина само горещите и страстни сълзи на младия поет де Мюсе са накарали нея, зрялата жена на 29 години, да му се отдаде, макар тя да е предпочитала отношенията им да си останат братски, на базата на интелектуалния афинитет, подобно на тези, които е имала с Балзак, Дюма син, Флобер и други видни представители на литературния Париж.
А самият Алфред де Мюсе, който никога не е крил своето "мъжкарство", казвал: "Това е най-истинската жена сред жените, които съм срещал."

На 18 години Аврора се омъжва за барон Казимир Дюдеван, но този брак се оказал пълен провал, затова на 27 години (1831), тя напуска мъжа си и се премества в Париж, като се свързва с Жюл Сандо. С него написва първия си роман, а година по-късно публикува "Индиана" под псевдонима Жорж Санд."
#4 Така е... Юле познаMerichka 21-10-2011 18:59
Въпреки, че са създавани по различно време и от различни аватари :-) Даже "Златните сънища" изцяло бяха с "крещящо" заглавие, в смисъл CapsLock :-)
Благодаря и за пожеланията!
+2 #3 RE: Не мога да задържа болкатаKamino 21-10-2011 15:10
Цитат:
Златните сънища

по Жорж Санд

Златните сънища
разпръскват пред мене цветя.
Конски копита
кънтят преди да изчезне нощта.
Дебнеш първата ми усмивка на ранина.
С вой на вълчица
усмирявам най-сладката рана.
Първата мисъл,
първият поглед,
първата целувка
приласкават страстта ти на ловец.
И въздуха,
принуден от теб
леко да ме гали,
трепти и над твоите клепачи.
Бял божурен венец
отразява дъгата!
Да! В съня на една непозната!
Всъщност тя е публикувала двете стихотворение по отделно, а те би трябвало да се заедно, защото според мен представляват диалог. И вероятно това е отговора на моя въпрос за болката.

Цитат:
С вой на вълчица усмирявам най-сладката рана.
И ловеца трябва да пусне болката да си отиде, което и прави стихотворението : "Не мога да задържа болката"
+2 #2 RE: Не мога да задържа болкатаKamino 21-10-2011 15:01
А аз искам да попитам Мери какво иска да каже със заглавието? Защо трябва да се задържа болката? Не е ли по-добре да я пуснем да си отиде? Или точно това е идеята, лирическия герой се освобождава от болката? Но сякаш го прави с нежелание или греша?

Възможно е понякога толкова сме свикнали да живеем с болката, че тя е станала част от нас и ни е страх, че ако я пуснем ще останем някак си още по-празни и самотни от преди. Понякога болката е единствения приятел и това, което ни показва, че сме все още сме живи. И се вкопчваме.
+2 #1 Бъди, Меричка, пожелавам ти го!Вили Тодоров 21-10-2011 13:35
...Не е грях да целунеш греха си,
грях е да не го пожелаеш...
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature