В един прекрасен ден, когато за пореден път си отварях електронната поща, прочетох едно писмо от моя приятелка, което гласеше следното: „Болката съществува само в съпротивлението, радостта – в приемането. Мъчителните ситуации, които приемаме с открито сърце стават радостни. Радостните ситуации, които не приемаме се превръщат в мъчение. Лоши преживявания не съществуват. Лошото преживяване – това е просто съпротива срещу това, което Е... Rumi – персийски поет, 13-ти век

Това стихотворениие ме беше подтикнало към дълбок екзистенциален размисъл и реших да го споделя с един приятел, като го попитах какво мисли за това. Задавайки подобен въпрос точно на него, сигурно съм очаквала толкова мъдър отговор, колкото и самото стихотворение. А отговорът беше: „ Кой съм аз, за да съдя за нещо стигнало до нас чак от 13-ти век ? Животът все пак е една ...съпротива срещу смъртта, нали?”

Много ми хареса тази идея за живота, който е съпротива срещу смъртта, защото отдавна си мислех как именно заради това, че отричаме съществуването на смъртта, ние успяваме да живеем изобщо. Представяте ли си живота – своя, на блиските си, на всички хора по принцип, ако непрестанно си мислеха, че ще умрат, че смъртта е навсякъде и съществува, и макар че го знаят, всички живеят благодарение на отричанито й. В психологията това е толкова популярния защитен механизъм, наречен отричане или на англ. ез. “Denial”. Нарича се още и изтласкване, като принципа му на действие се базира на това, че човек не приема реалността поради прекалената й болезненост.

Оказва се на практика, че целият ни живот е изпълнен с множество ситуации, в които защитните механизми действат така осезаемо, че дори не ги зебелязваме, но пък резултатите, от дейстието им е толкова забележително в поведението – не на нас, а на хората около нас, че разбира се първи са ги открили психолозите. В исторически план пръв със защитните механизми сред психолозите се сблъсква в своята психоаналитична практика Зигмунд Фройд, който още ги нарича и съпротиви, противопоставяне. /В този текст защитни механизми и съпротиви и противопоставяне ще приемаме за едно и също нещо/.

Това е бил ключов момент в работата му с неговите пациенти, когато в процеса на психоаналитичната терапия се появяват тези психични явления, с които той работи. Когато хората преживяват трудни моменти, включително и болка, те имат различни начини за справяне с тях, наречени "защитни механизми". Психоанализата също е труден, бавен и мъчителен процес за пациента, защото това е процес на осъзнаване и справяне с личните ограничения, които са основно несъзнавани. Това се осъществява с влизането в съвместна връзка между двама възрастни, във връзката между психоаналитика и клиента, която е прието да се нарича терапевтична връзка или работна връзка.

Двамата се ангажират да изследват проблемите на клиента, да предоставят взаимно доверие и да се кооперират един с друг, за да постигнат реалистични цели на терапия или намаляване на проблемите (снижаване на симптомите). Ето защо Фройд вярва, че несъзнаваните идеи или импулси са потиснати и повлияни от чувствителността като неприемливи за съзнанието поради различни причини. Той препоръчва тези феномени на противопоставяне да бъдат преодолени в напредването на психоанализата.

Противопоставянето понякога може да бъде и съзнаван процес, показан в поведението или споделената информация от пациента. Друг вариант на противопоставяне е продължителната тишина, която започва късно или липсва ангажиране, или се закъснява с плащането, което се наблюдава у пациета по време на психоанализата. Фройд поставя въпроса за защитните механизми, но неговата дъщеря Ана Фройд ги систематизира и нарича като такива и в резултат написва книгата „Егото и защитните механизми”.

Съвсем естествено като всяко систематично наблюдавано познание и защитните механизми се разделят на различни видове – здравословни или не, в зависимост от обстоятелствата, развитието или ограничаване на личностовия потенциал и това колко продължително ги използва човек. Също така биват нарцистични /примитивни/, незрели, невротични и зрели.

С развитието на психоаналитичната теория и практика (по-специално обектните отношения), идеите за защитните механизми се развиват и обособяват в горепосочените видове, които тук се обясняват и с примери:

Нарцистични /примитивни/ защити

Незрели защити

Невротични защити

Зрели защитни механизми

Защитните механизми в теорията на Обектните отношения

1. Клиентите несъзнавано проектират обектните презентации или аз-презентации в аналитика.
2. Терапевтът несъзнавано се идентифицира с проекцията и започва да се държи и чувства като проектирания обект, което е вътрешен отговор на външния натиск от поведението на контрол от пациента. Тази вътрешна стъпка от феномена изисква проективна вътрешна идентификация
3. В клиничния психологичен процес проектираните съдържания, са променени по някакъв начин, преди финалното им връщане към пациента през ре-интроекция. Когато тези променени съдържания се върнат в пациента, те модифицират интерналните обектни отношения на пациента.
4. Разцепването и проективната идентификация работят като тандем, за сепариране на добрите от лошите части. Като пример, жената, с която мъжът злоупотребява физически, може през проективна идентификация да запази и контролира лошите части на мъжа й вън от неговия образ, така тя преживява, че може да ги контролира.

Ролята на защитните механизми в адаптацията при стрес се определя от факта, че личността ги изгражда по пътя на своето съзряване и социално адаптиране. Защитните механизми позволявят на личността, когато се изправи пред житейско затруднение, което в голяма степен надхвърля нейния потенциал и умения за справяне, да се съхрани, да оцелее, като “отложи” временно справянето.

Рени Велчева