И как това влияе на отношенията ни?

“ Нищо човешко не ми е чуждо “ – този цитат се е превърнал в крилата фраза. И всеки сам за себе си определя съдържанието на “човешко “-то. Ние сме като подробна карта. Състоим се от много качества, мисли, чувства, емоции. Мислим и действаме по определен начин, защото те ни подават нужната информация. Създаваме свои вътрешни закони, правила, начини на поведение, на реакции. Както и неизправности; но за тях обвиняваме другите. Естествено, че сме възпитани от родителите, семейството ни. И те са създатели на тези неизправности / както и на хубавото!/ - автоматично пренесени, като ДНК кодове или привнесени от тях, чрез възпитанието ни и под влияние на обстоятелствата, социалната, професионалната и приятелска среда. Кои сме? Самоопознаваме ли се? С какво се идентифицираме / диплома, работа, успех в кариерата, семейство и т.н. /. С егото или душевните си качества? Какви са мислите, чувствата, емоциите, усещанията ни.

Егото или душата са водещи при нас?! Его-комплекси-разочарования. Егото нараства, заедно с него и комплексите. Егото е което се разочарова и недоволства постоянно. Душата знае и разбира всичко; всякакви състояния и чувства! Кои са тъмните ни непознати страни – интересуваме се от тях или се страхуваме? Изтласкваме ги надълбоко?! Искаме ли да ги опознаем? Но ще се променим! Има ли желание за промяна или липсва? Понякога обстоятелствата, околните, партньорът/ката ни карат да се променяме бързо – можем ли; искаме?! – или вдигаме защитна емоционална стена, ако нямаме желание или по-скоро пред непознатата ситуация. “

Той / тя / е умен/на/, сговорчив/а/, емоционална/ен/, сдържан/а/, сърдечен/на/ “ и т.н. Свикнали сме да описваме хората, а и нас да ни описват, с едно-две изречения или няколко етикета – положителни и отрицателни. Разбира се те могат да съдържат истината и по-често е така. Но не цялата. Всички онези мънички подробности от характера и поведението, “ кривуличения”, които стават ясни след взаимното опознаване. И ни харесват или не. Понякога изобщо не ни харесват! Понякога и ние не си ги харесваме! И се чудим откъде са се появили! А те винаги са били там. В дъното на душата и сърцето ни. В дебрите на подсъзнанието ни.

Скрити, спотайващи се, но винаги в бойна готовност и действащи из засада. “ Не съм очаквал/а/ подобно нещо от него /нея/.” или “Направо не мога да се позная! Не, определено не съм аз! Не реагирам така! Стана случайно, защото той /тя, те/ ме предизвика/ха/! “. Много е изговорено и изписано относно взаимоотношенията ни с околния свят, с партньора/ката/. Как общуваме помежду си; как създаваме навиците си за това общуване на различни етапи от живота. Какви проблеми съществуват, как ги създаваме и как да ги оправим, за да подобрим отношенията.

Има различни психотерапевтични школи, всяка със своите методи и начини за помощ. Но всички наблягат на следното: важно е! дали сме готови за промяна, дали имаме желание да се променим! Готови ли сме да се ровим дълбоко в душата и сърцето си, да се докоснем до позабравени чувства и емоции /затлачени от страх и срам!/. Да отворим стари рани, стари връзки – в същност те не са стари, а просто натикани надълбоко в някое душевно кътче и още кървят, поради невъзможност да се изправим срещу тях от страх. Същият страх, който ни е накарал да ги затворим в нас, да ги заглушим; да заглушим дори ехото от тях!

Имаме ли емоцио-алната сила да потърсим недоизказани или направо скрити мисли и чувства?! Сега много хора се интересуват от тези въпроси. И много книги – интересни и вълнуващи – ги задават и им отговарят. Повечето хора намират ценното за себе си в тях, съгласяват се с написаното / “ Да, наистина! Как не се съм обръщал/а/ внимание на това или онова или не съм се замислял/а/ за следното...”/; опитват се да мислят, говорят и действат според него. Дори може да има промяна! Но тя е козметична и временна. Защото написаното колкото и да е вярно и да дава указания как да се променим е просто завършен текст, а човек се развива цял живот!

И е по-добре промяната да е под надзора на специалист – психотерапевт. И най-важното – промяна не се извършва за месец, два или година. Да, възможно е и се постигат резултати, особено ако е по-дълъг период. Но за да е пълна, е нужно да сме готови постоянно да се променяме! На малки дози, разбира се, иначе шокът е голям! А може и да е нужен! В някои случаи. Нужно е да осъзнаем, че ще се променят мисловни и емоционални нагласи. Емоционалните са много, много важни, защото за мисловните е нужно прочитането на определени книги, но те са във връзка с вторите, изискващи много работа над себе си /.

Навици, нагласи, които са наследени и/или възпитани у нас. Които са ни толкова присъщи, като втора кожа, че не им обръщаме внимание! Действаме автоматично – дори и да не мислим, че са ни присъщи! И се чудим защо постъпваме така, виждайки и знаейки, че ни пречат. Мислите и емоциите трябва да са в единение, да са в хармония. Иначе има вътрешно противоборство. И затова не се чувстваме добре, а понякога нещастни, дори депресирани. Не успяваме да създадем здрави връзки, носещи удовлетворение или само донякъде и с някои – роднини, приятели, социален, професионален кръг и най-вече с Партньора/ката/.

Специализираните книги помагат дотолкова, доколкото поставят основата за промяната / съдействат за промяна на мислите /. Но е нужно да работим върху емоциите и чувствата си / различаването на едните и другите – можем да сме ядосани на някого – емоция, но пак да го обичаме – чувство /. Разпознаването и назоваването им в момента на възникването и използването им за създаване най-доброто за нас. Когато няма взаимодействие между нашите мисли, чувства, емоции и действия, когато не сме опознали всичките си кътчета /какво ни дразни, ядосва, гневи, разстройва, разплаква, радва, прави щастливи, при какви случаи и с кого, кои са сенките в нас /, тогава сме нехармонични, чувстваме се “ не себе си “.

Спойката я няма, няма го душевното спокойствие. Не само поради вътрешната борба, а и защото нагласите ни, следствие на мислите и чувствата, ни настройват на една вълна. Създават се определени очаквания в нас, които не винаги се оправдават от външните обстоятелства и отношенията на хората. Може да изпитвам любов към някого, но той да не отвърне на чувствата ми или обратното. От мен зависи как ще реагирам, какви изводи ще си направя за Другия, за себе си, за взаимоотношенията. А дори и да отговори, не означава, че постоянно ще е безоблачно. Когато не е, отново от двамата – от техните емоционални навици, нагласи в общуването – зависи как ще реагират, какво поведение ще изберат / трайно или за момента /, как ще се справят в критични емоционални ситуации.

Тук много е важно с какъв емоционален багаж са влезли във връзката и дали с егото или душата си. Егото ни помага в дадени ситуации, примерно да отстояваме себе си, но в личните и най-вече интимните отношения не е добър съветник, само е привлякло човека до нас. Душевните качества, сърдечността и топлотата излизат на преден план. В началото на връзката емоцията е силна, има еуфория; всичко е прекрасно и вълнуващо. Няма петънце и облаче върху образа на любимия/ата/. Дори и да виждаме определени “ кривинки “, не им обръщаме внимание, всичко е розово; всичко трябва да е идеално. Иначе разваля емоционалната ни нужда от свръхпозитивност и еуфоричност.

Която ни е нужна, за да се почувстваме по-добре – да повдигне самочувствието ни, да задоволи нуждата някой да се грижи за нас и ние за него /нея/ и не придиряме за слабости и недостатъци. Сексът естествено е съставна част от тези взаимоотношения. Понякога той е водещ и основа в дадена връзка. Емоционалността, душевните качества са догонващи във връзката. И обратно – сексът догонва интелектуалните, емоционални, душевни основи в една връзка. Може да звучи смехотворно, но нямам предвид “ техническата част “ на секса. Ясно е, че сега хората не изчакват “почтен” период за сексуално общуване. Но дали сексът истински довнася за емоционалната, душевна наслада между двама души.

Или физическото удоволствие е някак изолирано. Т.е. “ Ами няма как! Все пак имаме връзка, разбираме се! Как ще се лишаваме от секс!!!” Сексът не трябва да се използва и единствено, като средство за възпроизводство. На това изречение много ще надигнат вопъл и ще кажат “ Това вече не е валидно! Никой не мисли така. Секс се прави предимно за удоволствие. А който го върши само за размножаване е задръстен!” Но не е изчезнал начин на мислене. Зависи от създалите се отношения в двойката и какво я крепи. Свързано е с това как ние възприемаме връзката.

Може да имаме нагласата, че за социалната ни реализация, за приемането ни от хората е нужно да имаме връзка, която да прерастне в брак или съвместно съжителство с деца – да имаме семейство. Т.е. на кое наблягаме – социалното ни приемане или емоционалната страна на връзката? Създаваме връзка, за да създадем деца и оставим нещо след себе си или/и градим връзка емоционално, психически и душевно – две “Аз” искат да станат “ Ние”. Изграждаме съвместното си съжителство – емоционално, душевно психически. Сексът става творчески акт! Творим отново емоционалност, задушевност, интимност помежду ни, не само физическо удоволствие – то е част от всичко, а не висящо във въздуха, отделено от общата интимност.

Как и се ситуираме в една връзка? Физиологически са ни определени ролите – жената ражда, мъжът я опложда. Ролите – майка / приемаща, отглеждаща, даваща вътрешна топлина и сигурност/-баща /външна сигурност, също обгрижващ, но с ролите му във външния свят – да се бори, завладява, устоява и т.н./. Но как се ситуираме емоционално, психически; готови ли сме за ролите, само за тези или и за другите. Примерно жената е готова за ролята на майка, а как се чувства в останалите роли – в социалната и среда, приятелска, професионална. Чувства ли се еднакво добре и себе си навсякаде? Лесно ли включва от една роля в друга, реагира ли адекватно на ролята или прелива от едната в другата емоционални и душевни навици?

Примерно отношението към бебето е едно – език, мимики, жестове – към проходилото дете по-друго, към порастналото също и съответно през това време общува и с другите деца и хората около нея. Доколко бързо променя отношението си, жестовете, говора си и се връща към определена роля без съжаление и вина, че изоставя временно другите?! Как и бащата гледа на своите роли – на външния крепител, докато детето е много малко, на стожер на семейството и ценостите му; на създател на определени правила, но и емоционален и обгрижващ, макар и не точно като майката.

Всички тези роли зависят отново докъде се приемаме и с готовност ги поемаме. С какво ги насищаме емоционално и психически. Стремим се към положителни отношения с другите, конфликтите и недоразуменията ни разстройват. Особено с Партньора/ката; та той /тя / е най-близкият ни човек или поне би трябвало. Но с напредването на връзката, с установяването на определени отношения, започват да се появяват и недотам добрите ни страни, сенките ни, както и на Другия/гата/. И ако не сме свикнали да обръщаме внимание на собствените и да се справяме с тях, тези на партньора/ката/ ги виждаме все едно през увеличително стъкло Те започват да ни тормозят, дразнят и ядосват.

А нашите, разбира се са мънички и временни. И гледаме снизходително на тях. Може и да си се ядосваме на себе си, но тайничко, без Другия, Другите да разберат. Тези сенки се появяват във всичките ни взаимоотношения, но в интимните са най-болезнени. Защото там има най-силен интезитет на чувства и емоции. Затова е нужно да се опознаем добре. Да се саморазвиваме и да проявяваме гъвкавост, да станем приятели на себе си, а не врагове. За да сме балансирани и щастливи и да не се застопорим и самонавиваме, че само ние сме прави, а другите криви. И за да се научим да проявяваме съпричастност и търпение към чуждите болки и “бодлички “, както към нашите.

Постигайки чудесна взаимовръзка между нашите мисли, чувства и действия, като ги опознаем изцяло и хармонизираме, ние се ориентираме почти безпогрешно към чуждите чувства и емоции. Успяваме да си взаимодействаме и влияем взаимно с околните. Най-вече с Партньора/ката/, без да искаме да го /я/ променяме /, защото сме ги харесали такива, каквито са, макар и под влияние на егото/. Но проявявайки душевна сила, в следствие на собственото си опознаване и развитие, поглеждаме без страх отвъд външните качества /на егото/ и ставаме по-търпеливи към скритото в партньора, към неговите потайни кътчета, сенки, скрити емоционални страхове, срамове и рани.

Еуфорията отстъпва място на истинската любов и топлината! Но само, когато изпитваме истинска любов и топлота към себе си. Иначе разочарованията, обидите често настъпват, недоразуменията по-трудно се изглаждат. Защото егото е настъпено. Не душата, както си мислим. Тя приема всичко – и хубавото и лошото. Може спойката да я има на съзнателно и подсъзнателно ниво, но все пак партньорите да крият или да покажат, но плахо една част от себе си. Тази, която смятаме, че е срамна, грозна и не отива на “правилността” им, на добрия, положителния образ! Всичко е нормално, споили сме се, нагодили, частта съществува. Не искаме да я покажем – и двамата – от страх да не отблъснем, нараним другия/та/ и така да нараним себе си!

Но тази или тези части, които започваме да крием дори от себе си съществуват и не знаем кога и как ще се появят. Появяват се неочаквано! Като призрака от Хамлет” И да не настъпват драматични кризи, за доброто на връзката, за запазването на любовта в нея, е нужно да се саморазвиваме / колкото и положителни качества да имаме!/

Така си влияем взаимно с партньора в положителна посока, израстваме взаимно в положителна посока /без да се променяме насила! /. Не само се запознаваме на дълбочинно ниво с Другия/та/– с битовите му, емоционални и душевни навици. Опознаваме се! Емоционално и душевно, приемайки се / го, я/, развивайки се взаимно и като двойка! Ставаме по-интересни и обичащи се! Развива се и връзката – по-богата на чувства и емоции, по-пълноценна! Запазваме топлотата и хармонията, Любовта между нас!

Автор: Надя  Златева