Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

chuvstva_terapia.jpg

Многократно сме повтаряли, че взаимоотношенията между аналитика и участника в анализата се градят на обмена на чувства. Юнг казваше: „Често пъти връзката е толкова силна, че може да се говори за съединение. Когато две химически вещества се съединят, и двете претърпяват промяна; затова изпитваме естествена съпротива при мисълта, че можем да бъде засегнати в най-съкровената си същност от първия срещнат „болен"." Лично аз не мога да си обясня защо трябва да се съпротивляваме, вместо да приемем като напълно закономерно и естествено взаимопроникването между аналитик и участник...

Нека добавим, че силата на чувствата по време на аналитичната работа се проявява най-вече когато двамата участници в нея открият взаимната си прилика - единственото възможно средство за дълбинно изучаване на човека.

Става дума за сливането с другия, за осъществяването на вечната и недостъпна мечта - връщането към изгубената цялост. Ето един сто пъти задаван въпрос: защо при равна теоретична подготовка един аналитик успява да възстанови целостта на дадена личност, а друг се проваля? Отново цитираме Юнг: „Символът ни препраща отвъд самия себе си към далечно, неуловимо, смътно предугаждано значение, което никоя дума от езика, на който говорим, не е в състояние да изрази задоволително."

Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос. Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е едновременно антена и декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което наричаме „символи". Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в същото време не е и малко поет.

Впрочем ако символът е резултат, дериват на надсъзнаваното, канал, водещ към бездънни дълбини, не служи ли той за посредник, чрез който аналитик и участник общуват отвъд думите и техниките, осъществявайки нещо като „мистичен" обмен? А какво би било, ако - нека повторим - приликата между аналитика и участника е голяма?

И така, добре запознатият с човешките граници психоаналитик постепенно насочва своя събеседник към премерено неравновесие, към премерено безредие - само те са в състояние да породят „молекулярното" движение и „топлината", които ще влязат в съзидателен обмен с външния свят. Тук отново се натъкваме на явлението разнородност, за което вече стана дума.

Ако искаме да извършим дадено действие и да постигнем определена цел, ни е необходим подходящ „инструмент". Независимо какъв занаят упражняваме, изборът на оръдието на труда е от първостепенно значение. В психоанализата използваме работен метод, основаващ се на истините, до които сме стигнали, след като ни е направена психоанализа в духа на определена „школа" (Фройд или Юнг например).

Но предимствата на психоанализа (лична и задължителна), извършена по няколко методики, са повече от ясни - в този случай не рискуваме да се затворим в една-единствена система и да митологизираме, да сакрализираме изискванията на „школата". Психоаналитикът следва да използва най-различни „оръдия на труда", да работи с най-различни техники (главно със собствената си!), да ги приспособи към дълбинната „мистика" на пациента си, около която се въртят неговите съзнавани или несъзнавани планове, копнежи, страсти.

Според Фройд  човекът трябва да се освободи от властта на своето несъзнавано, за да познае собствената си истина. „Независимо че Фройд стигна до върховете на западния рационализъм, той беше достатъчно гениален, за да премине отвъд неговия повърхностно оптимистичен аспект. Вглеждайки се в „афективната" и ирационална страна на човека, Фройд държеше много повече, отколкото изглеждаше, на философско-етичната страна на лечението. Той дори споменаваше за някои мистични методи, чрез които могат да се предизвикат промени в основата на личността.

Защото всяко съждение, независимо на каква тема е, очевидно остава на повърхността на съзнанието, ако го разглеждаме само от гледна точка на логиката." (Знаем историята за онзи американски учен, който, докато гостувал на едно „примитивно" племе, заявил, че западняците мислят с главите си. Членовете на племето мислели с коремите си, та затова решили, че западняците са луди...)

След това дойде Юнг и приложи разрушителността към фройдовия закон на бащата. Юнг „преобърна" психологията, поставяйки отгоре това, което беше отдолу, и отдолу това, което беше отгоре. „Преобърна"несъзнаваното и стигна до колективното несъзнавано, което разположи вън от човека, в непознати места, източници на информация.

После „преобърна"разума и го върна към ролята, която поначало му е отредена, към повърхностната му, често пъти нищожна функция. Преди Юнг понятието „несъзнавано" се разглеждаше като насочено „надолу" разширяване на личността. Тази остаряла представа за нещата все още е господстваща в немалко съвременни психологически школи: всичко дълбинно е запратено там „долу"; дори надсъзнаваното е причислено към несъзнаваното, възприемано като своеобразен склад за отпадъците на личността.

Тези „школи" даже се опитват да "анализират" изкуството, музиката, поезията, да „обясняват" надсъзнаваното и гения посредством първичното несъзнавано... Доста странно желание - да искаш да изведеш повечето от по-малкото, висшето от низшето! Юнг стигна и до обширните територии на синхронността и на „невероятните съвпадения". Той въведе човека в неизучени дотогава области и показа неразривната му връзка с вселената.

Той върна и Анимата на мъжа, и Анимуса на жената -единствените творчески полюси и на единия, и на другия, центрове на съзнаваното и на интелекта. Така той отвори вратата на нашите съдби към други места и други територии...Голямата ни цел - разрушителността, включва преоткриването на позабравения в днешно време факт, че всички ние сме „афективни хермафродити".

Анимата и Анимусът ще престанат да бъдат противопоставяни и изтласквани, а ще възобновят обмена си в рамките на едно нормално съществуващо напрежение помежду им. Нека се запитаме какво ще остане след няколко десетилетия или след няколко века от нашите психологии и философии? Може би след впечатляващия умствен и духовен напредък, до който ще доведат - защо пък не -откритията на физиката, биологията и неврологията, те вече няма да си необходими?

Какво ще остане от онова, което по липса на по-точни понятия наричаме чувства, усещания, комплекси, интутиция и какво ли не, без да можем истински да вникнем в тях? Няма ли например синхронността на Юнг да е станала обект на експерименталните науки, изчислима величина, с която да си служим в ежедневието? Няма ли телепатията и предчувствието да са нещо напълно обикновено?

Може би тогава днешните Анима и Анимус ще бъдат толкова очевидни, колкото например магнитните полюси...Хората от това бъдеще вероятно ще си казват: „Колко чудно! „Те" са вярвали в такива странни неща!" После ще добавят, смесвайки вековете: „Дори са смятали, че светкавицата е резултат от взрива на сгъстения въздух при сблъсъка на два облака!" И още: „Как странно са описвали човека и начина, по който са го насърчавали да стане това, което всъщност е!"

Защото е възможно тогава човешкият интелект вече да е влязъл в резонанс със съзнанието на материята и на вселената. Както е възможно галактиките да са започнали да си разменят посещения на вежливост, човешката духовност да е достигнала небивали висоти, а нашите психологии да са станали толкова архаични, колкото днес ни изглежда дървеното сметало, сравнено с електронните калкулатори...

Дотогава обаче ще сме това, което сме, така че да се върнем на темата. Вярно е, че човекът „прави". Научили са го да прави. Толкова много са го учили, че действително е убеден, че всичко се „прави" - животът, решенията, изборът, работата, действията, бъдещето... Номо Faber - правещият човек, човекът на действието. Но идва ден, когато този човек решава да се подложи на психоанализа, защото чувства, че в него живее един непознат Номо sapiens. И с течение на времето скъсва с традиционните и заучени „истини".

Засега този, когото нарекохме „участник", е все още Номо faber и започва да работи над себе си в състояние на обърканост, изпълнен с противоречиви стремления, с вътрешни конфликти, измъчван от привидно несвързани сънища, като всичко това образува едно неразбиваемо цяло.  Аналитичната работа ще навлезе в това цяло и ще се опита да открие фундаменталната „мистичност" на участника, както и ония важни събития, които са й попречили да се разгърне.

Как губим свободата си

Вътрешната организация на личността ни се оказва нарушена твърде рано, още в началото на живота ни. Родителите и всички, които ни „учат да живеем", ни подават крайно противоречиви „информационни послания" - морални, социални, религиозни - и всеки от нас прави опити да се приспособи към изискванията им.

Другояче казано, всеки се старае да се изразява на задължителния афективен и социален език, който обаче „не пасва" на собствения му вътрешен език. Ето защо в зряла възраст ние вече говорим на един хибриден и всъщност ничий „език". Афективната машина започва да заеква и на свой ред да предава деформирани и безредни послания - и тъй нататък от поколение на поколение.

Следователно посланията и информациите, които участникът предава на аналитика, са неверни, защото не съответстват на дълбинната му организация. Освен това той се съсредоточава върху т. нар. симптоми (видимата част на айсберга), които са само една дребна частица от цялото.

Затова участникът (както и всеки от нас впрочем) нерядко заявява: „Непрекъснато си противореча! Самият аз не мога да се разбера..." - което е логично, защото (нека повторим, тъй като е изключително важно):

а) е приемал предимно противоречиви послания;
б) накърнил е вътрешната си организация, опитвайки се да се нагоди към тях;
в)  нарушил е целостта на личността си, като е отделял внимание само на отделни нейни части (симптоми, комплекси и пр.).

Тогава аналитикът трябва да се постарае:

а)  да възстанови реда и организацията на личността на участника;
б)  да открие основното ядро, центъра, около който се върти тази личност, да я върне към отправната й точка, към същностната й „религия";
в) да възстанови „благородните" енергии, обезсилени и разпръснати по житейския й път;
г) да разбие вратите на затворите й, нарушавайки афективната й еднородност.

Всичко това би трябвало да доведе до положителната разрушителност, за която вече споменах.

 

Мълчанията

По време на психоанализа някои говорят почти непрекъснато. Други, обратното, не са особено словоохотливи. Едните се страхуват от мълчанието, другите се оттеглят в него, като по този начин прикриват срама, който биха изпитали, ако разкрият тайните си. Известно е обаче, че при психоанализата няма място за срам и тайни. В живота ни са се случили някакви събития, но те не ни представят такива, каквито всъщност сме. Защо тогава да се отъждествяваме с тях?

Може в нас да съществува определен комплекс, но той не е нашата същност. Той се намира в някоя точка на окръжността, но никога не е неин център. Някои хора прекарват цели сеанси в пълно мълчание. Сякаш чакат нещо. Но какво друго биха могли да чакат, освен да проникнат в света, чието съществуване отгатват в себе си и който ще се прояви чрез коренно различни от обичайните думи? С тази тишина не се „сблъскваме" - потапяме се в нея.

При психоанализата, както при интензивния афективен живот, словото съществува само чрез мълчанието. Мълчанието е неразчленимо. Словото е разчленено. Мълчанието е хоризонтална крива, разположена в дълбочина. Словото е вертикална права, разположена на повърхността.

Мълчанието може да съществува без словото, но словото не може да съществува без мълчанието. Без мълчание няма слово. Мълчанието и словото вървят заедно, съдържат се едно в друго.
Когато словото прекъсне, настъпва мълчанието, в което се зареждат усещанията. При психоанализата, в дълбинния живот, в одухотворената любов мълчанието предхожда важните мигове.

Аналитикът „чува" мълчанието, когато между него и участника има голяма прилика. Тогава и двамата изпитват едно и също усещане. Съществуват психологически „техники", при които мълчанието се хронометрира, а „психологът" преценява значението му според неговата продължителност. Опростенческа и нелепа практика. Защото тъкмо мълчанието разбулва тайните ни. Екарт казваше: „Когато всичко потъна в дълбока тишина, от царския трон към мен се спусна една голяма тайна..."

Мълчанието е енергия. Словото е динамичното й проявление.

Кой от нас не познава паузите в истинската музика, зареденото с очакване мълчание на оркестъра? Велик музикант е онзи, който умее майсторски да съчетава паузите с музиката. Защото истинското духовно сливане между хората се извършва единствено в силовото поле на мълчанието.

 

Пиер Дако

Коментари   

#3 RE: Обмена на чувства в психотерапиятаKamino 26-10-2011 10:49
Благодаря за въпроса, защото ми дава възможност да споделя мнението си, мисленето си и разочарованието си от теоретичната част на психотерапията. Както знаете ходя на курс. Споменах в предишния комент, че Пиер Дако е от "бунтарите" на психологиите, за това в неговата статия се говори за обмен на чувства. В действителност според стандартните теоретични постулати, чувства не трябва да има от страна на терапевта към клиента. Терапевта трябва да извади на повърхността всички неизживени емоции и чувства от клиента, но без да влага никакви свои. Ако го направи това се счита за грешка в терапията, което ще доведе до нейния неуспех. Аз разбира се не съм съгласна с това, моята практика показва друго. Винаги съм проявявала чувства, дори и привързаност към хората, с които работя и твърдя, че резултатите са положителни и терапията не се проваля. Естествено проявите на чувства трябва да са умерени и контрола над ситуацията задължителен. Както и самоконтрола. Един разплакан терапевт не е това, което клиента е дошъл да гледа.

Друго. Според теорията - оценките било похвални или критични са недопустими. Не съм съгласна и с това. И го наричам не "оценъчен подход", а констатация. Тоест констатирам даден факт в или от живота на клиента, този факт може да е положителен или отрицателен, аз не влагам критична или похвална нотка, констатирам, отбелязвам нещо. Но бих могла и да вложа емоция чрез критика или похвала, като по този начин отбелязваме къде през живота си клиента има "светофарчета" тоест важни моменти, в които е имал или е нямал ресурс за справяне. Това може да се използва и няма как да седиш с каменната безразлична физиономия. Или пък да проявяваш артисцизъм без да имаш емоцията отвътре.

Това, с което съм съгласна са т.нар. "мълчания" и плаченето. Според теорията мълчанията и плаченето на клиента са нормална част от лечебния процес, те не са конфузни ситуации и не бива да ни притесняват. В мълчанието също има много информация - кога е настъпило, какво го е провокирало, колко време продължва, как клиента излиза от него и дали въобще може да излезе сам или се нуждае от помощ и поощрение.

И накрая предишния път на курса проведох първия си терапевтичен сеанс по каноните на теорията. Той беше оценен като пълен с грешки, нов, шокиращ, от психолозите с дипломи от СУ. В заключения обаче и извън контекста на теоретичния, учебников материал е: "Просто разкошно и възхитително!"

Което показва каква разлика има между теория и практика. Терапията е нещо, което представлява пустиня от подвижни пясъци, дори и да имаш подробна карта /теоретични знания овенчани само с шестици/ пак можеш да потънеш на дълбоко и да звалечеш и клиента заедно със себе си. Много по-често само чистата интуиция ни показва на къде е пътеката, която води до здрава основа извън подвижните пясъци.
#2 RE: Обмена на чувства в психотерапиятаKamino 25-10-2011 20:18
Цитат:
Това много не го разбирам. Не е ли по-добре вместо "поет" авторът да би употребил "творец", "артист"...
Много добър въпрос! Благодаря. Пиер Дако е един от малцината опитващи да бъдат "творци" в работата си. Предполагам е използвал думата "поет", като едно от най-достъпните и лесно читаеми, заради римите изкуства. С това се опитва да подтикне колегите си да проявят творчество, поне чрез поезията. Психоанализата, както и повечето психотерапии са "твърди науки", в тях няма творчество, няма поезия, няма нищо романтично. Имаме кратко време, в което трябва да "вкараме отново човека в играта", в живота, в семейството, в работата. Юнг излиза малко от този стереотип като въвежда работа със символи, архетипи, сънища, душа, анима, анимус. Това полага като че ли началото, но и до ден днешен не са много терапевтите, които биха използвали творчеството като катализатор на промяната, които се интересуват и вглеждат в човешката душа, от където и идва творчеството.

Абсолютно заставам зад изречението:

"Терапевта, аналитика и изобщо хората работещи с човешката психика, дух, душа и тяло трябва да бъдат творци!"

Ако не могат трябва да се научат! Защото в творчеството на един клиент е заключена огромна по обем информация, която е необходима за правилното протичане на лечебния процес.

Обикновено се процедира по следния начин. В края на срещата, терапевта задава идея или тема за домашна работа. А клиента избира кое от изкуствата ще използва, за да изпълни заданието. И в никакъв случай не е необходимо да има талант или опит в съответното изкуството. Дори е важна импровизацията и липсата на талант и опит, защото тогава нещата стават автентични, а не нагласени.
#1 Мисля на гласВили Тодоров 25-10-2011 19:42
"...Тук му е мястото да припомним, че поетите най-добре разбират за какво става въпрос. Всеки пациент, стъпил в кабинета на аналитика, е едновременно антена и декодер на архетипната енергия. Той носи в себе си онова, което наричаме „символи". Това важи в същата степен и за аналитика. Разликата е, че той познава символите. Което не е кой знае какво, освен ако в същото време не е и малко поет..." Това много не го разбирам. Не е ли по-добре вместо "поет" авторът да би употребил "творец", "артист"...
За мълчанието - да. Съгласен съм. В мълчанието има много слова, но дали всеки иска да ги чуе, още повече - да ги разбере? Не зная. На теория всичко е лесно. Но в живота всеки избира своя интерес и последният му диктува кое да разбира и кое не. Нали така?
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature