Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

love_-_freedom.jpg

Когато направите от двете същества едно и направите вътре да е като вън, и горе да е като долу; и когато съберете мъжа и жената в едно, за да не е повече мъжът само мъж, нито жената само жена, едва тогава ще влезете в царството. Евангелие на Тома

Може да изглежда парадоксално глава, посветена на любовта, да бъде включена в книга за вътрешната свобода. След като в повечето случаи любовта (между двама души) се оказва просто един афективен затвор, какво място има в нея свободата на душата и на ума? И при какви условия?

Любовта-затвор има множество проявления: любов-капан, любов-фаталност, любов-болка, любов-самота, любов-разрушение, любов-унищожение, любов-носталгия, любов-натрапливост, любов-възраждане, любов-превращение, любов-човекоядство, любов-обсебване, любов-изключение, любов-изгаряне, любов-Едип, любов-смърт, любов-поток, любов-водовъртеж и т. н.

Макар да са все затвори, тези видове любов често са благославяни от мъжете и жените, изпитали страстите и болките им. Съществува и търсеща любов, временна любов, любов-промяна, любов-очакване, любов-съмнение, любов-надежда, любов-илюзия, любов-халюцинация. Има и любов към любовта, любов към себе си и произтичащото от нея желание да не те отблъскват, да те приемат, да те признават, да се чувстваш обичан независимо на каква цена.

Съществува и потребността по-скоро да обичаме, отколкото да сме обичани. Или обратното. Съществува любов между двама души и любов към целия свят. Формите на любовта са толкова разнообразни, колкото и нервно-психическите системи. Но дали в крайна сметка се вкопчваме в любовта или в илюзиите, които тя подхранва?

Много форми на любов не са нищо друго, освен пълно отрицание на вътрешната свобода. Не само това: в тях има толкова двусмисленост, че е наистина трудно да отделим истинското чувство, да разберем кога и дали изобщо сме престанали да обичаме себе си в лицето на другия.

Любов и разрушителност

Силната любов е вид разрушителност. Тя не се съобразява със „закона на бащата", а с вътрешната си истина. И това е логично: любовта, която като че ли блика от невероятен източник на енергия, е била канализирана и впримчена в мрежа от социални закони, въведени от патриархалните моралисти, била е облечена в нелепи церемониални одежди (как ли би изглеждала сватбата, ако се провеждаше в атмосфера на тишина и самовглъбяване?)

В наше време се наблюдава стремеж към някаква все още недоизбистрена свобода на любовта. Подлагат се на преоценка понятията за морал, за притежание, за задължителна вярност и привързаност. Това е разрушителност в зачатъчно състояние; тя не е завършък на продължително вътрешно съзряване, а хаотично начало. Макар и при нея да става дума за отхвърляне на вековни правила, наложени отвън от мъжа („бащата"), аргументирани единствено с абстрактното и смътно понятие за „дълг", „чест" и продължение на „името" (!).

Тази разрушителност все още не се основава - далеч сме от това - на вътрешните закони. Но тя така или иначе съществува и „революционно" отхвърля всички чужди на душата закони, за да се насочи към вътрешната перспектива, тази на Великата Майка. Впрочем „Тристан и Изолда" на Томас (около 1170) свършва така:

„Тук Томас приключва книгата си. И приветства всички влюбени - мечтателните, страстните, чувствените, и тези, които изгарят от желание, и онези, които го задоволяват в удоволствието, дори и перверзните, както и всички слушатели на романа му. (...) Дано да си извадят поука, та да избегнат непостоянството, неправдата, страданието и всички капани на любовта!"

Космическият апетит

Аз честичко сънувам в един натрапчив блян несрещана жена, с която се обичам. Променлива е уж, а много ме привлича, защото най-накрая от някой съм разбран.  Пол Верлен

Любовта е нещо като търсене на невъзможното. Влюбеният безмилостно се сблъсква с граници, които го отделят от целта, възприемана като недостижима. Така любовта, този изключителен двигател на човешката дейност, поражда и не по-малко изключителни копнежи. За хората любовта е нещо абстрактно и безлико, тя е просто надежда. Тя напомня на газ, идващ от другаде и проникващ в най-тясното жилище, дори при затворени врати, но невидим за човешкото око. Затова хората я търсят пипнешком.

Катедралите, поезията, живописта й посвещават химните си. Съвременната физика я издирва в материята, радиотелескопите прослушват небето в очакване на далечни послания и улавят светлината, родена заедно с нашата вселена. Ето как търсенето на любовта във всичките й форми ръководи планетата.

„Любов" е думата, която употребяваме и за да изразим афективните си афинитети - една усмивка, разменена с непознат(а) на улицата, и ако не е прекалено наранена, душата засиява. Как да обясним това припламване, породено от нещо толкова обикновено? Какво търсим с помощта на това, което наричаме „любов"?

Ако любовта е някакъв „космически апетит", то до нас достигат само неговите ограничени, смешни, променливи и плахи прояви. Защо е така? Дали пък източникът не е толкова силен, че можем само да пелтечим несвързано и да се лутаме около него? Защото някъде трябва да съществува обективен източник, мощна разпределителна „централа", архетип, който ни моделира, информира и отключва многообразните прояви на най-странното явление, ръководещо човечеството... Но кой е източникът?

Този, който се изгубва в страстта си, губи по-малко, отколкото онзи, който е изгубил страстта си.
Свети Августин

Понякога любовта поема по пътя на приказно пътешествие - пътешествието на страстта. Заслепяваща, всепоглъщаща, привидно абсурдна, изтласквана от модерното европейско несъзнавано, осмивана от морализаторите и уеднаквените души, страстта е в отстъпление. Често си изиграем на страст, но престанахме да й се отдаваме. Мъчим се да се убедим, мамим самите себе си, твърдим, че сме обзети от страст, но вече не изпитваме нейното дълбоко и мистично изгаряне.

Тогава проецираме тлеещия у нас огън върху така наречените любовни филми, върху телевизионните сериали с техните безжизнени герои и героини. И изживяваме страстта по съвместителство. Страстта вече е загубила дяволската си сила. Принизена е до първичните инстинкти, до елементарната гениталност, при която очевидно несъзнателно се търси „нещо друго".
Дори начинът, по който се говори за нея във вестниците, списанията и медиите, доказва нейната незначителност.

Екзалтацията на Изолда, царска дъщеря и дете на Ирландия, се превърна в студенина - студенината на жените, подчинили се на социалните догми и на „закона на бащата". А Тристан прие образа на „сваляча", несъзнаващ, че търси „друг свят", който дори не може да си представи. Защо и какво кара европееца да изтласква страстта и същевременно да се стреми към нея?

На първо място един парадоксален абсурд. Средният европеец изпитва несъзнателна омраза към любовта изобщо и към страстта в частност. Той не понася хората, които показват, че са щастливи - защото са влюбени или по друга причина. Точно както не понася онези, които афишират безразличието си към установените норми и общоприетите навици.

Лишеният от вътрешно щастие човек ненавижда щастието на „надарените" с чувства. Той всъщност мрази онова, което подлютява дълбоката му рана и събужда копнежа му по неосъществената любов и несбъднатото щастие. Много специалисти по клинична психиатрия определят страстта като опасно отклонение. Така ли е в действителност?

Страстта е опасна за афективно слабите хора, стига, разбира се, да са в състояние да я изпитат. В подобни случаи тя е довеждала до убийства и до самоубийства, до вманиачаване, до физическа и психическа деградация. Но по принцип тя е пътуване за онова „другаде", където ни очаква единението; тогава нагоните се превръщат в духовност и двама души се сливат в едно, изпитвайки усещането, че вечността е нещо възможно.

Свободата

Безсмислено е да търсим в страстта каквато и да е лична свобода. Тя никога не е съществувала. Страстта и свободата на Аза са напълно несъвместими. Партньорите стават отново свободни, когато всеки от двамата възвърне себе си, което впрочем означава край на страстта и на осъщественото сливане. Така страстта затваря хипнотичния си кръг. Но междувременно са се родили най-прекрасните стихове, най-възвишената музика, най-дълбоките философии, най-съвършената архитектура. Независимо от своята мимолетност страстта носи в себе си огромно богатство. Впрочем прекрасно е, че докато е жив, човек е готов да къса листенцата на маргаритката...

Съществуват толкова форми на любов, колкото и видове нервнопсихически системи и темпераменти. Но никога не може да се твърди със сигурност, че видимият темперамент е истинският. Някои поведения само компенсират изтласквана или непозната форма на темперамент. Има хора например, които се представят за „материалисти", докато всъщност материализмът им служи за параван на несъзнателно предусещана духовна или религиозна склонност.

По същия начин много „духовно извисени" индивиди  се самозалъгват, че са такива, въобразявайки се, че така могат да избягат от всекидневието или от афективните си трудности. Но душата мълчи, докато не настъпи нейният час. И някой ден това се случва. Тогава тя отново заема полагаемото й се място или отново бива изтласкана по волята на социалните и нормативните обстоятелства.

Човешката душа е поначало религиозна. При здравата личност тази склонност служи за основа на най-възвишените страсти. Към тях са предразположени обикновено интровертните индивиди. Но прекалената интровертност може да означава, че екстравертността е потискана от социалния и възпитателен климат. По същия начин и прекалената екстравертност е подозрителна, защото обикновено компенсира изтласкана интровертност.

Неоспорим факт е, че всеки по силите си се стреми към лично усъвършенстване, което може да се осъществи единствено след смъртта на „малкия Аз". Всеки желае да „се изкачи" на по-високо стъпало. При повечето хора стремежът към духовност е недоразвит и бързо се притъпява в сивото им, банално, привично съществуване с вътрешен живот, подчинен на догмите и нормите на всекидневието. При други мълнията на „преображението" проблясва след някое заболяване или след досег със смъртта.

И угасва с възобновяването на предишния, обичаен начин на живот. Но фактът остава: всеки, несъзнателно желае „смъртта, която ще го преобрази". А страстта е единственият път дотам, естествено според „стъпалото", до което е достигнала, според това дали става дума за човешка любов или за любовта на мистика към Бог. Но процесът е еднакъв: умираш, за да се възродиш в един различен свят.

Анимус, Анима и страсти

Анимата при мъжа. Полюс на възможните страсти. Полюс на женското начало. Център на творчеството, на вдъхновението. Вътрешен живот. Вътрешна сила и свобода. Потенциален героизъм, святост, любов. Душевна слава. Светлина. Източник на дълбинна интелигентност. Източник на мистично общуване с жената, с живота, природата и вселената. Обикновено майката (и момичетата, и жените от детските години), както и отношението на момчето към нея, са елементите, които формират, деформират или поглъщат Анимата.

Анимусът при жената. Полюс на екстравертността. Мъжки полюс. Мъжко начало. Център на есктериоризираното творчество. Склонност към „борбеност". Щедрост. Действено съчувствие. Интелигентност. Екстериоризирана свобода. Източник на общуването с мъжа, живота, природата, вселената. Обикновено бащата (и мъжете, и момчетата от детските години) е този, който формира или деформира Анимуса на момичето.

Диалог между глухи

Това е диалогът на страстните натури с унифицирания свят. Връзката между тях нерядко е напълно прекъсната. Тогава започва разговор между глухи, между притежателите на Анима (женския полюс) и собствениците на Анимус (мъжкия полюс). Ако приемем, че Анимата е полюсът на страстта, можем да заключим, че жената - сама по себе си Анима, е страстна натура, въпреки че страстта й е задушена от някаква социална роля (мъжки полюс), с която тя все повече се натоварва.

Притежатели на Анима са предимно поетите, мистиците, духовно извисените, метафизично настроените, надарените с богато въображение, ирационалните, романтиците, чудаците, хората с развито чувство за трагизъм, топлите, ведрите хора. Притежатели на Анимус са хората с конкретно мислене, трезвомислещите, интелигентните, моралните, линеарните, студените, разсъдъчните.

Ето защо, въпреки че суетата го кара да смята обратното, мъжът получава светлината и топлината от жената, намираща се вътре в него или вън от него (женски полюс = топлина, светлина). Очевидно е обаче, че човешкото същество не може да бъде затворено в строго определена категория. Във всеки от нас съжителстват и двата полюса - мъжкият и женският. Всичко зависи от широтата на Анимата и от нейната свобода.

Пазете се от изтласканото!

Другояче казано: пазете се от внезапно избухналите страсти. Те могат да изригнат ненадейно като вулкан във всеки момент и във всяка възраст. Понякога помитат всичко по пътя си. Мъжете със силно изразен женски полюс (Анима) са особено предразположени към това. Обясненията са много. Изтласкването на дълбинната им Анима може да се дължи на „кастрираща", поглъщаща, обсебваща майка или на прекалено грижовна майка, или пък на прекалено обичана майка.

Неуспелият да преодолее Едиповия комплекс син се оженва за „копие" на майка си. По-късно потенциалната му страст се насочва към друга жена, срещната по волята на случая, върху която той проецира женския си полюс (такъв, какъвто е в момента). Тогава изтласканата Анима се проявява с пълна сила.

Жените, отъждествили мъжкия си полюс с бащата (прекалено властен или обожаван баща), се омъжват за неговото „копие". Впоследствие те могат да изпитат невъздържана страст към мъж, който ще „попълни" накърнения им мъжки полюс.

Други примери

Мъжете, чийто мъжки полюс (Анимус) е бил хипертрофиран от бащата (вдъхване на стремеж към „властта", насочване към бизнеса, строго възпитание, даване предимство на социалните отношения, на хорското мнение и т. н.), обикновено изтласкват своята Анима. Те се женят за мъжкарана или за безлична жена, която да доминират. Освен ако не се оженят за копие на собствената си майка, при която са намирали убежище от бащиното възпитание. Страстта на такива мъже е прекалено притъпена, за да се прояви. Но ако се пробуди...

Жените, погълнати от майките си, изтласкват мъжкия си полюс. Тяхната екстравертност е слаба или нулева. Обикновено се омъжват за кротък човек, който се отнася към тях „майчински". Проявяват страст към мъжестветните, понякога груби мъже, на които се подчиняват. Нужно ли е да казваме колко много мъка могат да причинят подобни често срещани ситуации (с техните безброй варианти)? В това отношение понятието „страст" възприема първоначалното си отрицателно значение на „страдание".

 

Пиер Дако

 

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature