Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

Постоянно се говори и пише за изразяване на себе си, на истинския Аз. За позитивно мислене и как да преоткрием вътрешния си свят и да създадем хармония между отделните части. За да станем по-балансирани и взаимодействащи адекватно с останалите. Често се обръщаме към подобни теми, когато се чувстваме несигурни и неудовлетворени. Не сме на мястото си и търсим нещо различно, което да ни „пасне”. Искаме по-хармонични взаимоотношения с околните. Да общуваме откровено с тях. Но и да определим границите си, за да не злоупотребяват с нас.

Да защитаваме своите интереси и със самочувствие да отстояваме мнението и позициите си. Понякога низ от неприятни събития или нещо извънредно ни се стоварват и се чудим как да ги приемем, преживеем и разрешим. И се насочваме към себеопознаване и себепреоткриване, търсейки вътрешния мир.

А къде са ни границите? Знаем ли кога и пред кого е добре да ги поставим категорично, за да не ги нарушава. И кога и пред кого е добре широко да ги отворим – с любящо сърце, доверие и вяра във взаимната ни добронамереност. Как общуваме със себе си – познаваме ли различните си чувства и емоции. Наследили ли сме „правилни” и „грешни”. Можем ли да се откъснем от наследството и да приемем всички еднакво, като естествени за нас. Изразяваме ли ги навреме и подходящо в ситуацията и пред хората.

Когато общуваме с околните, ние показваме различни свои страни. Мисля, че няма човек, който да не може да изброи поне няколко свои положителни качества. Дори да е в най-потиснато и отчаяно състояние, ако му се зададе пряк въпрос, ще отговори. А може и да се идентифицира с няколко качества и да счита, че те определят личността му. В зависимост от периода, в който се намира, могат да са положителни и/или отрицателни. Как се приемаме, зависи от нагласите и натрупаните вътрешни, чрез опита и външни, от чуждите оценки, представи за себе си.

Как реагираме, когато сме силно уязвими? Приемаме ли нещата лично и се идентифицираме с дадена по-слаба част от нас. На всеки му се иска да се покаже във възможно най-добрата светлина. Но понякога неопознатите от нас части или тези, на които сме сложили етикет „лоши”, ни „нападат” изневиделица и смущават светлия ни образ. Създават проблеми в общуването. Приемаме ли ги или яростно отричаме и още по-дълбоко изтласкваме?!

Понякога имаме линия на поведение, включваща два-три познати начина на действие. Тези начини са ни помагали и помагат. Но и пречат на моменти, защото не са подходящи за всяка ситуация – липсва ни гъвкавост. Обаче на някакво подсъзнателно ниво носят вътрешен комфорт. И се страхуваме да прекрачим във вътрешното неизвестно – все още неопознатото в нас.
Едни от ключовите за израстването ни – психическо и емоционално – моменти е как преживяваме загуба, отхвърляне, как посрещаме и се справяме със страховете си.

Обикновено при загуба има отричане, болка, гняв, депресия, приемане. Понякога се задържаме на някой етап. Или се връщаме на него при дадени обстоятелства. Може да са защитни реакции. Какво ни кара да се вкопчваме в загубата?  Вътрешна зависимост, неизразена докрай скръб, която се превръща в проточващо се съжаление по изгубеното и самосъжаление.

Гневът, който е естествена реакция, може да е вътрешен (автоагресия) или външно насочен, а може и да сменя посоката си. Но когато е истински, първичен, си отива навреме. Иначе тлее дълго в нас. И ни трови вътрешно. Трови и отношенията ни с други хора. Депресията също е нужна. Защото след шока и силната страст на гнева, имаме нужда да „потънем в тишина”, да усетим безсилието си, да се оставим на бездействието, докато се уталожат страстите и можем да приемем случващото се.

Когато обаче депресията не е пречистваща, не е „съда”, в който да положим  страстите и прочистим съзнанието си, имаме проблем. Тя ни тласка към самосъжаление, безнадежност, безверие, че нещо можем да направим, водещи до отчаяние. Има тънка граница между прочистващата емоциите и мислите депресия и тази, която ни тласка към отчаяние и апатия. Преходът от единия вид към другия, може да бъде много кратък и незабележим. Ако не приемем най-накрая загубата.

Никой не обича да го отхвърлят. Независимо дали наши определени черти и действия или цялостната ни личност. Но и това се случва в живота ни – в личен, професионален, социален аспект. Преживяването на отхвърляне е свързано със самооценката ни, с нашето самочувствие на достойни и ценни личности. Ако е извършвано постоянно и грубо и без зачитане на детето от родителите, учителите – тези, които имат или демонстрират авторитет и трябва да вдъхват доверие – на детето се вменява изкривена представа за себе си.

То има ниска самооценка,  на незаслужаващо обич и доверие дете. Чувства се приемано от околните само, когато постигне определени „положителни„ резултати. По-късно се изживява, като жертва – на обстоятелства, хора, организации. Най-добре е „авторитетите” да не извършват подобно отхвърляне. Но ако злото е направено – а и дори и да няма подобно драматично израстване – е добре да осъзнаем, че в живота ще ни отхвърлят от време на време. Че дори и отсрещната страна да е дотам груба и отхвърля цялата ни личност, не означава, че сме престанали да бъдем ценни.

Достойнствата ни са си достойнства и самооценката, ако е реална и здрава, не може да бъде разклатена от подобно отношение. Да, не е приятно, а може и да ни показват някои наши слабости. Но ако се познаваме добре, знаем качествата и слабостите си, не засягат целостта ни и представата за нас самите. Осъзнаваме, че някой е осветил само слабостите ни, но това е по негова воля и е възможно да проектира свои чувства върху нас.

Отхвърлянето трудно се преживява, когато е отглас на създадената от другите представа за нас, която приемаме, като верую. Когато сме свикнали да ни оценяват единствено по постигнатото от нас, когато се сравняваме с другите, независимо дали в наш или техен ущърб. Защото и самомнителният изключително трудно преживява отхвърляне. Надмогването на отхвърлянето се получава, когато гледаме реалистично на себе си и следваме собственото си развитие.

Да, има обективни критерии и понякога не отговаряме на тях. Но можем да отговорим, когато знаем истински, от опита ни, какво представляваме, (все пак имаме и положителен опит, !но този от собствени избори, а не чужди!) и осъзнаваме реално какво можем на даден етап. А в личен план работим да не сме зависими от някого. Може да имаме вътрешни „липси”, но те се запълват. Когато тръгваме с тях, а не с качествата си, те ни определят и самочувствието ни по-лесно се „всмуква” от тях. А с качествата напред запазваме стабилност и здрава вътрешна самооценка и се справяме с отхвърлянията.

Страховете са нашите неосъществени желания, казват. Да се страхуваме е нормално.  Страхът да не се представим подобаващо, да не се справим с дадена задача, да се изложим и снижим „цената си” и самочувствието си, могат да ни стимулират. Могат и да ни зашеметят и блокират. Защото са свързани с това как се справяме със загубата и отхвърлянето.

Може да се спрем от дадени действия, защото могат да ни отхвърлят, подиграят или обидят дори. Или да претърпим загуба на достойнство, да се нащърби самооценката ни; да не сме на важна за нас позиция – професионална, социална; да претърпим финансови загуби. Всеки един страх е свързан с желанието ни да се чувстваме добре емоционално и психически, да изпитваме душевен, финансов и материален комфорт. Страховете ни съпровождат от раждането до смъртта.

От праисторически времена, през различните етапи на човечеството – политически, икономически, социални, технически, емоционални и духовни – до наши дни. Страховете не изчезват, само се видоизменят. Може да се измени и отношението ни към тях. Да ги приемем като напълно нормални. Да помислим къде са корените им и че с нищо не застрашават образа ни на свестен човек, вдъхващ доверие, излъчващ сърдечност и откритост.

Страховете могат да помагат и да сближат хората, независимо дали са предизвикани от извънредно събитие – бедствие, масова смърт, други обстоятелства, извикващи желанието да оцелеем преди всичко. Или са обикновените човешки страхове, но споделени с подходящия човек. Страхът ни мобилизира, когато не мислим какво ще загубим или спечелим – това важи според мен за всяка друга човешка емоция или чувство.

Когато го осъзнаваме и нееднократно преодоляваме, продължаваме спокойно напред. Обикновено се оказва, че не е толкова голям, колкото вътрешната ни неувереност и емоционални „термометри” са го деформирали. Показали са го през увеличително стъкло. Неслучайно е казано: „На страха очите са големи”. Страхът е убежище за несигурността ни, но и той иска подкрепа от нея. Затова е важно да не го отричаме и срамуваме, че изпитваме, а често да го търсим, за да свикнем с него и преодоляваме.

За да се променим, били нужни промяна на нагласите, спрямо света и нас, моделите на поведение; отношението към случващото се във вътрешния ни свят. И това е хубаво, стига да се чувстваме по-добре и по-функционални за себе си. Да се развиваме като личности. Някои употребяват смяна на „чипа”. Ако остана в техническата терминология, бих казала, че е хубаво и да не сме като отделни модули. Или бутончета, които натискаме – щракане, цъкане върху радост и съответните чувство, емоция и реакция се появяват. Натискане на бутонче и тъга, скръб, болка или харесване, обич, близост и доверие се появяват. Необходимо е да сме  цялостни индивиди, с ясна и добра представа за себе си и света, реална и все пак достатъчно висока самооценка, добронамерени, съпричастни и с лична мисия.

 

Надя Златева

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature