Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

spontannost.jpg

Откъде да проникнем в кълбото или окръжността, след като те нямат нито начало, нито край, а се състоят от безброй еднакви точки? Да си припомним определението от началното училище: кълбото е затворена повърхност, съставена от безкраен брой точки, които отстоят на равно разстояние от центъра; плоското сечение на кълбото представлява кръг. Кълбото, кръгът, окръжността са напълно затворени системи. Можем да проникнем в тях само ако ги пробием.

Да си припомним как физикът Херц открил радиовълните. Херц пуснал променлив ток с високо напрежение през две метални топки, поставени на малко разстояние една от друга. Когато електрическият потенциал достигал максималната си стойност, между двете топки проблясвала искра.

Малко встрани Херц поставил срязан метален обръч. И забелязал, че между двата края на срязаното място също прехвърчат искри. Електричеството се пренасяло в пространството. Така било доказано съществуването на радиовълните. Каква е поуката от тази история? Ако обръчът беше затворен, нямаше да има никаква искра и вълните щяха да си останат недоказани, поне по онова време. Същото важи за човека.

Как да установим контакт с някой, който се е превърнал в окръжност от напълно еднакви точки? Така де. От кой край да подхванем нещо, което няма край? И как една окръжност би общувала с друга, до която се допира в една-единствена точка, разположена от външната страна на двете затворени вселени?
Да вземем капка вода върху стъклена пластина. Тя е в състояние на пълно равновесие, тъй като напрежението е разпределено между безбройните й точки. Би могла да се запази непроменена в продължение на милиони години, стига нищо да не наруши „самовглъбяването" й.

Но статичната, неподвижна капка вода е съвършено безполезна. Тя напомня за онази „капка", която навремето физикът Нилс Бор предложи като „работен модел" на атомното ядро (плътна маса от частици).
Бор се е опитвал да обясни феномена, при който някои ядра поглъщат или излъчват елементарни частици. Той е предположил, че когато една частица проникне в ядрото, енергията, отделяна при движението й, се разпределя равномерно между плътно притиснатите частици, така че никоя от тях не получава достатъчно, за да се освободи. Необходими са милиарди сблъсъци, за да придобие някоя от частиците достатъчно енергия и да се отдели от „капката".

Да се върнем към човека. Колко допира, сблъсъци, понякога дори беди или провали ще са необходими, за да се отвори най-сетне здраво залостената и за себе си, и за околните система, за да се пробие защитата, която човек си въобразява, че си е осигурил, превръщайки се в кълбо, в окръжност, свивайки съществото си до минималната му повърхност?

Така още от детството несметно число индивиди се включват в играта на „затваряне в калъф" и живеят до края на дните си в тъмницата на статичния си свят. В природата на всяка крачка се сбълскваме с това, което можем да наречем „закон за минималното усилие". Какво прави водната капка например? Тя прилага точно този закон, като еднакво разпределя напрежението по цялата си повърхност.

Тук ще цитирам Рьоне Юиг:

„Един пример, който впрочем открай време е поразявал хората, ни дава пчелата с нейните килийки. Когато разглеждаме восъчната пита, веднага забелязваме съвършеното шестоъгълно сечение на коридорите. То представлява многоъгълник с шест еднакви страни, свързани с равни ъгли от по 60 градуса."

Шестоъгълниците са прецизно „сглобени", прилепени един до друг без никаква загуба на пространство и на усилие. Явно и тук действа законът за минималното усилие. Друг пример: ако затиснем мехурчета от водна пяна между две стъкла, те ще се групират в слепени шестоъгълници. Излиза, че природата си пести труда и доколкото е възможно, гледа да не се преуморява.

А ние? А нашият организъм? А психиката ни? Те се подчиняват на същото правило и знаят какво правят, във всеки случай много по-добре от нас. Всяко човешко същество се стреми да намери покой по какъвто и да е начин (но не и „вечен покой"). Неврозата сама по себе си е опит за успокояване на личността. Колкото до човешката „капка" (която също прилага закона за минималното усилие и за икономия на енергията), тя е изпълнена с безброй вътрешни напрежения, несъзнавани страхове и изтласкани чувства!

В нея цари онази нестабилност, която човекът желае да избегне на всяка цена. И като се има предвид това дълбоко заложено в него желание, колко несъзнавани усилия, какво насилие над личността са нужни, за да попречат на затвора да се отвори към света и към други измерения на живота, които остават завинаги непознати заедно с опасностите си, съгласен съм, но най-вече заедно с чудесата си!

Няма съзидателност без топлина

Всяко затваряне в себе си, всяко свиване на „кълбо" ни превръщат в свят, лишен от топлина и следователно неспособен на обмен с другите светове. Ще дам пример с два скачени съда, в които нивото на течността е едно и също. При подобно равновесие всякакво движение е изключено. Необходимо е нещо да го наруши. Да си представим, че пуснем камъче в единия съд. Тогава вълнението на течността ще може да се използва. А ако поставим в течността уред, свързан с динамомашина, ще се получи електрически ток, който на свой ред ще произведе топлина, работа, светлина. Ще се положи началото на веригата на обмена, на работата и на „творчеството".

Същото се отнася за всеки от нас. Психологията дава най-добрия пример за това как да извършим работата, необходима за нашето освобождаване. Това освобождаване (чрез психоанализа или по други начини) минава през нарушаването на мнимото равновесие в човешката капка, както и на фалшивото успокоение, дължащо се на неврозата; то се състои във внасянето на смущения в нашия затворен свят (камъчето в скачените съдове).

В резултат се включва динамомашината, в личността и в нейната афективност възниква „напрежение", съществото ни започва да извършва работа, да отделя топлина и най-главното - да съзидава с непозната дотогава сила. Всяко истинско „освобождение" (социално или афективно) е необратимо. Новопридобитият вкус към живота не позволява връщане назад. Цялостното освобождаване обаче не може да се извърши „на един дъх", дори ако понякога процесът напомня верижна реакция - освобождаването от един затвор автоматично отваря вратите на втори, после на трети и т. н.

От друга страна, всяко излизане от старата черупка, всяко напускане на старата килия води до маргиналност, до „различност", с която трябва да се справим. Защото всеки нов свят е маргинален по отношение на стария, също както всяко дишане е различно от задушаването.

Целта-затвор

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поставим такава и работим в тази насока. Всъщност често става дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, социални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме решавали. Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всичките си сили и ги насочваме към целта. След като я постигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължително да имаме цел в живота; при това целта ни е представена само с външните си белези - работа, успех в обществото, пари, кариера...

След някой и друг ден новата цел на свой ред престава" да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Защо си поставяме цели?

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:
-  за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;
- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);
- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);
- защото, който не върви напред, изостава (крилата фраза!).

Мотивите обикновено са неясни и не особено благородни. Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?); искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен); да докажем на родителите си, че не сме толкова неспособни, колкото смятат; да се издигнем над околните; да отмъстим за детството си; и какво ли не още...

Всичко това поражда у индивида непрекъснато напре¬жение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийствени надпревари, слага му наочници и му затуля живо¬та. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в килиите на своите цели и много рядко ги напускат.

Програмираната цел

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програмирана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всички данни, преди да определи посоката ни. .

Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Цялото ни същество върви към нея. Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно противоречие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.

Така че искаме или не, ние сме на път към програми¬раната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. Понятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.

Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда установяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в професията, в любовта, в живота си. И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небето", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето понякога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръщаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...

Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освобо¬дим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, които приличат на същността ни.

Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.
Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не променя нещата. Никоя човешка сила на света не е в състояние да предотврати събитията. И ние - като всичко друго - сме вплетени във взаимо зависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.

Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съществуването ни е изпълнено със сътресения и неприятности, плод на напрежението, възникващо, когато фалшивите ни цели застанат на пътя на съдбата.

Спонтанността: основен принцип


„Кастрирането" на спонтанността е една от характерните черти на западната цивилизация. Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да следим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано накратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме общественото мнение... Всичко това е в противоречие с истинското отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласкваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прекалено освободено, разпасано и грубо поведение.

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо същество. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живота. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава:

1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа;

2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; става дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причиняван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост -е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведение е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илюзии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Едно друго измерение


Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен екран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринудено и се покажа такъв, какъвто съм?)

-Всъщност, ми каза една млада жена, спонтанността, която успях да си възвърна, не се оказа толкова страшно, колкото си я представях, тъкмо обратното! Забелязах, че усмивката отначало учудва, след което хората се отпускат и също се усмихват. Открих също, че непринуденото поведение нерядко премахва страха у другите (но може и значително да го засили!...), че помага да се установи контакт с тях. Така пред мен се разкриха нови пътища, намерих си нови занимания, които напълно ме задоволяват (вече срещахме подобно следствие от вътрешното освобождаване). Чувствам истинско облекчение! За пръв път в живота си съм спокойна и щастлива! И най-важното - осъзнах, че в предишното ми поведение нямаше нищо, което да привлече другите, а аз приписвах вината на тях, не на себе си...

Да участваш

Да си възвърнеш спонтанността означава да преоткриеш усещането за дълбока принадлежност към хората и събитията, за пълнокръвно участие в живота, пасивно или активно. Означава да се откажеш от затвореното си съществуване и от мнимия си индивидуализъм. Нужно ли е още веднъж да бием барабана, за да обявим, че човешките отношения са в постоянно и абсолютно взаимодействие?

Да напуснеш килията си


Да си възвърнеш спонтанността означава да излезеш от своята килия и да се отправиш към килията на другия, за да откриеш по какво си приличате, тъй като приликата е в основата на всяко истинско общуване. Има ли прилика, лесно ще разбереш откъде да влезеш в чуждата килия и да установиш контакт с обитателя й, който също е скрил непринудеността си вдън земя (и е пълен с желание да излезе от уединението си... при условие, че ти направиш първата крачка!).

Възпитанието е нещо съвсем различно от собствената ни природа и рядко се съобразява с нея. Да си възвърнем непринудеността е като да се опитаме да прехвърлим мост между двете и да запазим от възпитанието онова, което е присъщо на природата ни. А после да се освободим окончателно от добавките, от налепите, както и от страховете, с които „обществото" щедро е настлало пътя ни. Но и в този случай не трябва да се боим да покажем, че сме се променили.

Да освободим скрития си полюс

Мъжът следва да разчисти пътя пред своята Анима, своя женски, потенциален, творчески, пълен с въображение полюс, полюса на интуицията и на непринудеността. Жената трябва да преоткрие своя Анимус (полюса на екстравертността, на социализацията, на себеизразяването).

Тук контактите с хората играят главната роля, а за да ги установим и поддържаме, би следвало вече до голяма степен да сме се освободили. Търсенето на нови активни приятелства, общуването на мъжа със стойностни жени и на жената с чувствителни и действени мъже са от изключително значение.

В заключение


- Всяка наложено отвън ограничение (ритуал, догма, идеология и други подобни „предразсъдъци"), неусетно като вътрешна истина, накърнява свободата на Аза и може напълно да я унищожи.

-  Никой предразсъдък, никое натрапено ограничение няма да ни помогнат да почувстваме и проумеем собствената си личност и заобикалящия ни свят.

- Дошлото от другаде ограничение ни принуждава да се отъждествяваме с определен модел, представен ни като пример за подражание, и задушава непринудеността на усещанията, на мисленето, на действието. Отъждествяваме се с герои, митове, кинозвезди, с политически личности...

- Да бъдеш вечно „нащрек", да се страхуваш от живота и от другите означава постепенно да убиваш спонтанността на усещанията и действията си и, естествено, на отношението си към външния свят. Така вродената ни непринуденост и енергия изчезват заедно със съкровищата си.

- Мнозина надяват маската на фалшивата непринуденост от страх, от чувство за противоречие, от криворазбрана освободеност... От само себе си се разбира, че подобно поведение няма нищо общо с истинската спонтанност, равнозначна на липса на страх, на вътрешна свобода.

- Истинската свобода е преди всичко вътрешно израстване; тя не позволява на Аза да се изхаби и деградира.

- Ако отхвърлим напълно наложените ни отвън ограничения, няма ли да станем асоциални, да отречем всяка ценностна система? Няма ли в обществото да настъпи смут, анархия? Да, ако отвърлянето е дело на деградиралия Аз, защото това би било ограничение с обратен знак. Ограничаваме се до един-единствен акт - да отхвърляме всяко ограничение, а този акт изисква непрекъснати усилия и води отново до страх, до дискомфорт, до социална изолираност.

- От мига, в който започнем да се интересуваме силно от нещо, ние автоматично си налагаме известни ограничения. Но, както вече казах, става въпрос за „израстване", което е точно обратното на деградацията на Аза. Идеалното е да насочим интересите или страстта си към онова, което ни подхожда, което ни прилича. Тогава откриваме своята истина, разбираме за какво сме създадени и изковаваме собствените си вътрешни закони.

Всяка нова позиция, всеки нов свободен поглед върху нещата създават около човека динамично пространство, съставено от приливи и отливи, от разнообразни силни усещания. В това пространство той може да се опре само на своето „вътрешно дишане", на способността си непрекъснато да се себеизгражда, на доверието и особено на приятелството към самия себе си.

 

Пиер Дако

Коментари   

#2 RE: „Кастрирането" на спонтанността - характерна черта на западната цивилизацияKamino 10-10-2011 11:16
Поставянето на цели в живота е вид невротичност, или казано друго яче опит да се успокоява невротичността. Ще рече имаме заболяване и се опитваме да го успокояваме чрез някакво действие, цели, постигане, правене...

Ние просто не можем да седнем и да седим без да правим нищо - например да съзерцаваме Природата, да поговорим или помълчим дълго с приятел. Ако правим това изведнъж ще се почувстваме нервни и това е неврозата.

Неврозата и "поставянето на цели" е част от системата, която ни ражда и възпитава като консуматори. И в крайна сметка ни убива. Нямаш нужда от два телефона, но на пазара има нов модел, трябва /трябва = невроза, натрапливост, обсесия/ да си го купиш. Купуването му е цел, за осъществяването и трябват пари, което също е цел.

И прочее...
#1 RE: „Кастрирането" на спонтанността - характерна черта на западната цивилизацияklachiankata 10-10-2011 01:10
Страхотна статия.Значи не е лошо това,че не съм си поставила цел в живота,както постоянно ме съветват приятели.Мога да спра да опитвам да си поставям идиотски цели,които не чувствам свои и заради това ме изтощават адски.Благодаря :)
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature