Редактор  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова - редактор

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

В наши дни голям брой хора страдат от така наречената „потиснатост"; депресията леко ги докосва, без да се прояви напълно. Но-понякога тя взема връх. Напрежението между това, което сме в действителност, и това, което сме принудени да бъдем, внезапно спада. Организмът вкарва в действие предпазните клапи. Вместо да се взриви, прегрелият кондензатор излиза от строя. Тогава се отдаваме на депресията телом и духом, както някои се отдават на любовта. Дали пък между двете не съществува връзка?

Някои проявяват и т. нар. „склонност към самоубийство". Но страстно влюбените също изразяват желание да „умрат заедно", за да се възродят в един преобразен свят. Не съществува ли и тук някаква връзка? В разговорите с депресирани хора често усещаме, че у тях има предчувствие за обрат, очакване на радикална промяна в ценностите и пламенен стремеж към нов начин на живот.

Страдащите от депресия са хора на нощта. Но всички, които желаят да достигнат до ново съществуване, трябва да преминат през нощта и през тъмнината. Понякога това пътуване се нарича прекосяване на пустинята или път в нощта. Депресията също може да ни поведе по нощния път на преображението.

Алхимично обновяване

В началото на всяко обновяване на ума и на душата стои „смъртта" - окончателното скъсване със старите виждания, старите стойности, стария начин на живот. Захвърляме абсурда и глупостта. Душата ни облича нова кожа. Но докато не бликне ярка светлина, отказът от старото се възприема като нощ, като мрак. Защото човек не може да тръгне към дълбоко стаеното си „ядро", ако преди това не се раздели с всичко, което не е жизнено важно за него и което не отговаря на вътрешното му устройство.

Алхимията също познава нощта. Черният цвят се появява след взаимодействието между сярата и живака. Това е фазата на „гниенето", но и на надеждата. След което камъкът постепенно побелява: това е възраждането. Черната материя губи чернотата си, преди да стане рубинено червена.
По същия начин „златото" на философския камък се крие в чернотата на душата - нощта обещава надежда...

Лице и опако

Склонни сме да смятаме страдащите от депресия за „анормални". Но наистина ли са толкова анормални, колкото ни се струва? Анормални по отношение на какво? На всекидневния живот? Тоест? Дали това „опако" си няма „лице"? И дали „обратната страна", по която се движат тези хора, не е границата между съществуването им в дадения момент и напиращия в тях порив към бъдното? Да си зададем един на пръв поглед парадоксален въпрос: не са ли те по-нормални от мнозинството така наречени нормални хора?

Депресията напомня за състоянието на човека, докоснал се до смъртта и завърнал се в света на живите, след като е видял ослепителна светлина в края на тунела. Определяйки депресираните като анормални, ние им лепваме етикет и ги тъпчем с лекарства, без да подозираме, че в тях има „нещо друго", което единствено те усещат. Някаква дълбока тайна, някаква огромна загадка.
Не е ли по-добре в такъв случай да разгледаме понятието „депресия" от друг ъгъл, както би следвало да направим с ред други неща? Може би депресираните съвсем не са „долу", може би са по-близо до „горе" и само временно не могат да се издигнат дотам. И докато настъпи този момент, тяхната нощ е своебразно завръщане в майчиното лоно...

Какви точно са те?

Дали пък „анормалността" на депресираните не е по-скоро път към онова, което бих нарекъл „наднормалност"? Дали не е устременост към „нещо различно", непознато за повечето от нас? Другояче казано: не е ли депресията канал, тунел към светлината, към някаква висша ценност, която преобладаващата част от хората не познават или изтласкват?

При съприкосновението с депресирани „здравите" изпитват учудване, дори страх да не се „заразят" от състоянието им. Понякога обаче човекът в депресия привлича така, както ни привлича смъртта. Но коя смърт? Лично аз мисля, че ни привлича нищото, нощта, която може да ни преобрази. Привлича ни „смъртта на душата", афективната „кома", присъща на силната любовна страст, най-възвишеният пример за която са Тристан и Изолда.

Изкушавам се да кажа, че хората в депресия са „привилегировани", защото притежават „нещо друго", което е вътре в тях, дори ако временно са се изгубили в нощта. Те са в състояние на абстиненция: лишени са от себереализация, от себепретворяване, лишени са от любов и в крайна сметка от самите себе си.

Затова ги привлича нищото, тоест преобразеният живот, който сияе в края на тунела. И който ще открият, защото изплуват ли от депресията, ще бъдат коренно променени. А светлината, както вече казах, предполага преминаване през мрака, разделяне със стария багаж и старите дрехи, смърт на старите възгледи. Хората в депресия притежават онова, което търсят позналите мрака на душата, устремените към светлината: артисти, поети, самотни мореплаватели, всички пътешественици в света на душевното.

Защото да тръгнеш по море означава да се разделиш с привидното и да се сблъскаш с голата истина за себе си. Депресията крие една голяма опасност: да се приютиш в това завръщане към „майчиното лоно", в затвореното вегетиране, в еднородността, да престанеш да изпитваш влечение и интерес към каквото и да било, да изпаднеш в пълна апатия....Нерядко битката е извънредно трудна. Но невъзможното съдържа възможното, тъй като не е нищо друго освен неговата обратна страна. Още повече, че корените на депресията не са никога там, където си мислим, че са...

Сън със змей

Това е повтарящият се сън на трийсетгодишната Люси, която беше изпаднала в депресия, придружена от обичайните симптоми. Сънят изглеждаше подозрителен не само заради „класическия" символ, а и заради твърде опростеното тълкуване, давано от сънуващата. Защото Люси, прочела отторе-отгоре някоя и друга психологическа публикациия, „отклоняваше" символиката на змея от правия път и тръгваше по лъжливи следи...Сънят й се явяваше през равни интервали от време:

- Сънувам, че съм на поляна в голяма гора и се боря мълчаливо с огромен змей. За оръжие ми служи един клон Змеят неизменно се отдалечава в гората и се насочва към осветена къща. Там го чака някаква жена, която прилича на мен. Знам, че чудовището ще се върне.

Какви са асоциациите на Люси?

- Змеят: той „очевидно" олицетворява майка ми, ужасната поглъщаща майка, каквато беше моята. Въпреки това не изглежда страшен. При всяко негова завръщане ми се струва по-голям и по-силен... Не разбирам, още повече, че никога не е ранен. А и как може да е ранен, след като се боря срещу него с клон?

- Горска поляна: това е открито място, в центъра на което ме е привлякла майка ми, за да ме унищожи по-добре (всъщност, както ще видим, горската поляна е жизненият „център" на Люси).

-Гора: друг образ на опасността. Винаги изпитвам страх в гората. Прекалено много невидими присъствия ме наблюдават...

- Мълчаливо: винаги съм се борила мълчаливо; иска ми се да можех да викам, да крещя, да чупя, да руша... Бях позорът на семейството ми, но привидно се подчинявах....

Накратко: - Люси е „възпитана" („дезинформирана", дезорганизирана...) в една абсурдно „еднородна" и затворена среда от родители-новобогаташи, налагащи безмилостно законите на клана си, с изкривени понятия, но с интелектуални претенции - полукултурната майка на Люси „приемала" всеки вторник и открито ненавиждала всички, които се различавали от нея (включително, разбира се, и артистичните натури).

- Родителите принудили Люси да се омъжи за мъж, който приличал на тях и чийто единствен идеал бил професионалната кариера.
- От него Люси имаше син (десетгодишен в началото на анализата).
- Възпитавала го по законите на клана, под ръководството на майка си и на една леля - „глава на рода".
- Била задължена да ходи по коктейли, вечери, модни ревюта, на луксозни курорти - все празни занимания.
- Трябвало непрекъснато да лъже себе си, като измамата срещала одобрението на останалите измамници.

Люси ми разказа следното:

- Станах истински терорист по душа; идеше ми да взривя всичко, което виждах. Но бях прекалено наплашена, за да се разбунтувам открито срещу лъжите, а и в края на краищата те се просмукват в човека... Атмосферата около „тези хора" беше като отровна мъгла, която проникваше във всичко. Продължавах да се преструвам, а новопоявилият се, синът ми, олицетворяваше този прогнил свят и непрекъснато беше пред очите ми; растеше и виждах как и неговата душа постепенно се сковава...

После Люси премина към фантазмите си:

-Представях си, че убивам сина си, за да го спася от всичко това... Едно алтруистично убийство... Предствях си как се явявам в съда и как ме оправдават, а публиката ме акламира. Вече изпаднала в „депресия", Люси сънува и друг сън:

-В Париж съм, под някакъв мост. Там има клошари и сред тях синът ми, вече зрял мъж. Облечен е в дрипи, изглежда нещастен. Клошарите се смеят. Синът ми ме сочи с пръст. Аз съм облечена по последна мода. Един клошар ми подава шише с вино и аз пия на големи глътки...

После продължи:

- Тогава си казах, че е време да се присъединя към бездомниците и да изпия виното им. За мен то бе светеното вино на свободата. Вкусът му бе неизмеримо по-добър от този на най-фините и отлежали вина от избите на познатите ми от моята предишна среда... Сега живея временно сама. Общувам с поети и с хора, отритнати от обществото. Работя колкото ми позволяват силите. Имах щастието да попадна на работодател, който проявява разбиране към моето физическо и морално изтощение. След като се възстановя напълно, ще взема сина си и ще го откъсна от училището за богаташи, където деформират хората и ги правят подобни на онези, с които окончателно скъсах. Не желая да виждам отново съпруга си, който впрочем е подал молба за развод. Чувствам, че свободата изгрява, но трябва да се науча да поемам отговорността за нея и да й се наслаждавам...

Положителна депресия?

Несъмнено. Разбира се, „виновни" бяха преди всичко хората от обкръжението на Люси, които са й изпращали „възпитателни послания", неотговарящи на същността й (всъщност неотговарящи на ничия същност). Но реалността никога не е еднозначна. Люси, както обикновено се случва, се бе превърнала в неволен „съавтор" на вътрешното си безредие - тя бе неспособна да се утвърди в привидно твърде лекия си живот и изпитваше силен страх от самотата, от отхвърлянето, от свободата, чиято цена не бе в състояние да заплати. И все пак я заплати - с депресията си. Афективното „налягане" внезапно бе спаднало и Люси бе потънала в мрака, в нощта на „преминаването през пустинята"...

Ето още един неин сън:

- Трябваше да отида на някакво уж загадъчно място, което бях сигурна, че винаги съм познавала. Паднала бе гъста мъгла, но съвсем бяла, искряща. Обгръщаше всичко наоколо. Усещах, че ще открия в нея собствения си свят, все още невидим за душата ми. След това се озовах пред огромно поле. Знаех, че трябва да го прекося, опитвах се да се ориентирам по картата. Но нямах никаква информация за посоката, в която да поема. В края на краищата тръгнах, водена единствено от интуицията си, с надеждата, че ще срещна някого по пътя. После Люси се засмя: - И ето ме тук! Да продължаваме!

Колкото до змея...

Символиката на змея е универсална и е част от колективното несъзнавано. Тя е двузначна: змеят може да олицетворява вътрешното чудовище, „демоничните" наклонности на всеки от нас; но той е и пазителят на съкровището, пазачът на тайниците; символизира творческото начало, активния принцип, божествената сила. Змеят е също така и символ на „сътворението на света"... и в случая с Люси е олицетворявал представите й за вътрешно свободен и одухотворен свят. Вместо да се бори срещу змея - според нея символ на ужасната й майка, тя е трябвало да го слуша и да открие чрез него пламенния живот, който е бил толкова потискан, че е „избухнал" в депресия, една положителна депресия, ако се съди по окончателните резултати от терапията. А и нали Люси е предусещала благотворния аспект на „своя" змей, след като се е борила с него, въоръжена само с едно клонче?

 

Пиер Дако

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature