В онези далечни години, когато нямало още електричество, уличните фенери се палели ръчно. Тогава живеел един дребничък старец - фенерджия, който обикалял всяка вечер улиците, драскал клечки кибрит в подметката си и палел светлина във всяко ъгълче. Той нямал семейство и бил от онези тихи и незабележими хора, които околните игнорират.

Децата му се присмивали и го наричали "джудже", а възрастните го мислели за лентяй, защото се подавал навън едва късно вечер. Всеки път, когато дребният фенерджия драскал клечка в подметката си, той се смалявал на ръст.

Веднъж при него дошъл един от малкото хора, които го забелязвали и знаели какво върши, и го попитал: - Слушай, защо продължаваш? Съкращаваш живота си, за да правиш добро, а в замяна получаваш само едни оскърбления.

- Ако не паля фенерите, хората ще останат на тъмно - отвърнал старецът. - А това е лошо! Представи си как някой се опитва нощем да стигне до дома си, но няма светлина и се лута цяла нощ из улиците. А когато е светло, ще се прибере безпрепятствено вкъщи и вътре в душата си ще ми каже благодаря. Това ми стига.

И той продължил да драска кибритени клечки в подметката си, да пали уличните фенери и да се смалява ден след ден, докато накрая не изчезнал съвсем. Никой не забелязал, че е изчезнал. Но всички забелязали, че е станало тъмно.

Неизвестен автор