Психологическа консултация  

Юлияна Шапкарова  
консултант-терапевт

Juliqna_Shapkarova.jpg

Психологическа консултация и помощ при: 

- Емоционални
- Семейни
- Професионални проблеми
- Мотивация
- Подкрепа
- Себепознание
- Творчество

- Индивидуална програма за оценка, подобряване и поддържане на самочувствието

- Онлайн консултация

За контакти:

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Google+

Ателие за самопознание, личностно развитие и творчески опит

Мотивация и нейното място в успешната терапия

 

   

LIME  

   

Митове, легенди и приказки

Веднъж, когато Аполон обикалял по земята, срещнал едно момче.

- Как се казваш?

- Хиацинт – отговорило то.

– А ти? - За какво ти е моето име? – рекъл Аполон. – Аз съм твой приятел и това ти стига.

Оттогава не минавало и ден, без двамата да се срещнат и скоро ги свързвало голямо приятелство. Аполон много обикнал чистосърдечното и безгрижно дете и го учел да свири на лира да пее и танцува. Обучавал го да хвърля диск и копие, да стреля с лък и т.н. Колкото пъти обаче Хиацинт пожелавал да се мери с приятеля си, винаги Аполон излизал по – силен и по – сръчен. Един ден, когото двамата се упражнявали, Аполон хванал диска и докато го въртял, той му се изплъзнал от ръцете и полетял в страни и надалеч. Хиацинт се завтекъл да го хване, но дискът се ударил в един камък, подскочил и улучил момчето в челото.

Хиацинт се строполил на земята. Дълго време останал богът там като се мъчел да възвърне животът на момчето и не можел да повярва, че сам той, макар и неволно го е убил. Хиацинт изглеждал така спокоен сякаш спял и само окървавеното му чело показвало какво е станало. Аполон се навел над него и с една последна целувка го превърнал в живо, свежо и красиво цвете. Днес ние го наричаме зюмбюл. И всеки път, когато слънцето го помилва, листата му се отварят и малките му камбанки трептят, като че той, Хиацинт, иска да благодари на големия си приятел за новия живот, който му е дарил.

В горите живее един бог, който никога не се качва на Олимп. Той обича земята и простия свободен живот в планините. Прилича малко на човек, но краката му са като на козел, два рога украсяват главата му и под долната му устна расте сива козя брадичка. Наричат го Пан. Той се отличава от другите богове, по това, че е добродушен, обича самотата и по цял ден се скита по планините, радва се на дърветата и слуша музиката на Природата. Пан много обича музиката не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създават хората. Той се отличава от останалите богове и по това, че бил много грозен, но с добро сърце. Понякога, когато овчарите си почиват от дневния си труд, седнали край огъня, пристига и Пан и се разполага между тях. Той обича да ги слуша как пеят и който пее най – хубаво, бил сигурен , че стадото му ще добрува и ще се множи, защото Пан го е взел под свое покровителство.

Наред с музиката Пан обича и всичко красиво, което вижда. Той се радва на самодивите от планината, които леки и жизнерадостни танцуват под Слънцето и въпреки, че понякога го закачат за грозотата му, той се радва, когато остават при него, защото смехът им звъни в ушите му като песен. Пан обикнал една самодива повече от всички други , тя му се струвала по – красива от останалите и гласът и бил по – хубав от всеки друг глас. Това била самодивата Сиринга. Един ден, когато я срещнал в гората Пан я помолил да стане негова жена, но Сиринга изплашена от неговата грозота, хукнала да бяга и не пожелала да го изслуша. Пан се спуснал да я гони, така преминали през цялата гора, отпред тичала уплашената самодива , отзад тичал Пан и се смеел, защото знаел, че нищо не може да избяга от козите му крака.

Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река, за миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава и скочила във водата. Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала. Отчаян той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да помръдва той се заслушал. Мелодичния глас ту се засилвал, ту притихвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала. Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил онази свирка, която днес наричаме сиринга или свирката на Пан. Тази негова свирка пее песента на самодивата и така той намира малка утеха, макар, че никога не успял да забрави любимата си. Понякога, когато седи вечер с приятелите си овчарите, а огънят ги топли, той им разказва историята за самодивата и свирката сиринга.

Който е ходил в храма на Херакъл в Крит, не може да не е посетил и Кносос, където един старец водач го превежда през коридори и проходи, между срутени камъни и полски цветя, обяснявайки с монотонен глас:

- Тук е била спалнята на Минос…, тук неговия трон…, тук голямата зала за гости…, тук артелната… Разбира се дворецът на великия Минос сега е много разрушен. Но въпреки всичко, от това, което е запазено човек може да си представи приблизително размера на двореца, който е бил просторен и много богат. Той е бил на два етажа и имал голямо подземие, за което казват, че било прочутия Лабиринт, където е живял Минотавърът, чудовището с глава на бик. Дворецът в Кносос бил построен от атинянина Дедал. Минос се любувал на своето жилище, минавал от една зала в друга, гледал пъстрите стенописи, статуите, колоните и сърцето му се изпълвало с гордост. Той казвал:

- Няма по света друг дворец като този! И когато един ден Дедал пожелал да се върне в отечеството си, царят го повикал и му казал: - Ако си отидеш, трябва първо да ми дадеш дума, че никога няма да построиш по – красив или подобен на моя дворец. Но Дедал обичал своето изкуство.

- Не мога да не се трудя, докато имам сили – казал той на царя. Разсърдил се тогава Минос и го задържал насила в Кносос, заедно със сина му Икар, за когото казвали, че щял да стане по – голям майстор дори от баща си. Въпреки охолния живот Дедал обаче копнеел за своята свобода и ден и нощ работел, за да се върне в Атина. Един ден повикал Икар в работилницата си и му показал последната си творба – два чифта големи крила като на птица.

- Виждаш ли ги? – му казал той.

– Те ще ни върнат в родината. Донесъл му единия чифт и докато го прикрепвал към раменете му с восък, го научил как да си служи с крилата. - Да се издигаш с вятъра и да се спускаш с вятъра, като птиците – му казал той. – И да не летиш много нависоко, да не би слънцето да стопи восъка, нито много ниско, да не би пяната на морето да измокри крилата. Да летиш спокойно и равномерно. Тръгни сега и помни думите ми! Аз ида след теб. Бързо и пъргаво литнал Икар и се вдигнал високо в небето.

- Станахме птици! – извикал той на баща си, който го следвал по – бавно. – Можем да правим каквото поискаме.

- Спокойно и равномерно! – казал Дедал Но Икар не го чувал, смеел се и се забавлявал, издигал се и се спускал във въздуха. Той слязъл ниско до вълните и после като светкавица се стрелнал във висините.

- Светът е наш! – извикал той на баща си. Но Дедал не отговорил нищо, неспокоен го следял непрестанно с поглед. Внезапно Дедал извикал:

- Икаре върни се назад! Защото го видял да се изкачва като орел към слънцето и го обзел страх. С разтуптяно сърце и скрита гордост Дедал гледал сина си да се издига все по – високо.

- Какво безумие! – си мислел той. Икар непрекъснато се смалявал, едвам се виждал като черно петно в светлината на слънцето. Внезапно обаче започнал да се снижава и да се уголемява пред погледа на баща си. Ставал все по – голям и по – голям.. Разлепени от раменете крилата висели безполезни върху ръцете на Икар и той падал от висините, тежък като камък. Спуснал се Дедал да го хване, но не успял и Икар паднал във вълните, които го покрили.

Дълго време Дедал летял над морето наоколо, търсейки тялото на сина си. Най – накрая океанидите, морските нимфи се смилили над него. Те изнесли тялото от дълбочините и го поставили на една скала. Дедал го взел в прегръдките си и с мъка се добрал до сушата, състарен и сломен. Погребал Икар до морето, за да го приспиват вълните, а крилата своето последно творение, хвърлил в дълбините на морето. После заминал и никой не узнал къде е отишъл, нито в коя земя е гробът му.

Живяла някога една девойка казвала се Арахна – паяк. Била много стройна, горделива и сръчна във всички занаяти. Но предпочитала една работа пред всички други: наведена над стана си тя по цял ден тъкала. Изпридала тънката лъскава нишка, после я опъвала и започвала работа. Бързо и сръчно тънките и пръсти мятали совалката и от ръцете и излизали прекрасни неща. Тя галела усмихната меката тъкан и се радвала на нейната красота. Нямало друга девойка, която да тъче като нея. Тя знаела това и се гордеела. И един ден казала:

- Никой не може да ме надмине в занаята ми, нито човек, нито бог, нито дори великата Атина. Чула я Атина и много и докривяло. Тя била научила жените да тъкат, сега едно простосмъртно момиче се осмелявало да казва такива думи. Облякла се Атина като стара жена и слязла на земята. Гледала през отворените врати на стаята как девойката пеела, седнала на стана. Старицата влязла вътре.

- Прекрасна е твоята работа моето момиче – казала тя със слаб старчески глас. – Наистина трябва да благодарим на безсмъртната Атина, която е дала на жените стана и ги е научила на своя занаят. Арахна я погледнала и се усмихнала.

- От нейният занаят ли казваш? Нима Атина може да тъче така? Я погледни! Старицата поклатила глава.

- Внимавай дъще! – казала тя.

– Не говори така! Кой някога е надминавал боговете? Добра ти е работата, не отричам, но мери ли се тя с делото на безсмъртна ръка? Арахна повдигнала иронично вежди.

- Така ли мислиш, майко? – И почнала пак да мята совалката. – жалко, че Атина не ни чува, за да дойде и да се състезаваме. Бих желала поне веднъж да видя майсторството и, което толкова хвалят!

- Наистина ли би желала това? – попитала старицата.

- Щом ти казвам! – отвърнало равнодушно момичето.

- Ето, тук съм! – извикала Атина, захвърлила дрипите си и показала истинския си образ. – А сега все още ли искаш да мерим сили? Арахна срещнала погледа и и не се уплашила от разгневените и очи. - Да искам, казала тя. Ето един стан – използвай го. Седнала Атина и започнала да тъче. Наистина войнствената богиня била сръчна и в женските работи. Работела намръщена над своя стан и се стараела творбата и да бъде съвършена, защото думите на девойката я били засегнали дълбоко. Малко по малко платното растяло и било прекрасно, гладко и тънко. На него били изобразени най – различни бойни сцени, купища от трупове изпотрошени оръжия, ранени коне, окървавени войни, които още държели меча. Но във всички тези битки победители били боговете, а победени хората. Атина гордо вдигнала глава.

Наистина по – прекрасно нещо не било виждано от човешкото око. Извърнала се и погледнала презрително Арахна. Очите на Арахна блестели от радост, а бузите и били зачервени като трендафил. И другите и платна били красиви, но никое не било като това. В него били втъкани най – различни хармонични и животворни картини, в които човешкият ум побеждавал неизменно божествените сили и всичко било така съвършено изработено, че сякаш дърветата се поклащали, а птичките наистина чуруликали. Видяла това Атина и сърцето и помръкнало. Нейното изкуство не стигало дотам. Когато девойката вдигнала очи и усмихната погледнала богинята, уверена в победата си, гневът заслепил Атина.

Тя грабнала шедьовъра на Арахна, разкъсала го и го хвърлила в лицето и. Разгневила се Арахна и заплашително застанала срещу богинята. Но Атина не била още отмъстила докрай. С едно бързо движение тя ударила с жезъла си момичето по рамото. Арахна се сгърчила, смалила се и почерняла, превърнала се в паяк, с голяма глава и тънки крачета.

- Така се наказват всички, които обиждат боговете – извикала Атина.

– Сега тъчи, тъчи непрестанно, друга работа няма да имаш в живота си, но вятърът ще къса твоето платно и ти винаги ще оплакваш своята опърничавост. Оттогава Арахна все тъче, а платното и все се разваля, но каквото попадне в мрежата и било муха, било друго някое животинче, бива убивано и безмилостно изяждано от нея.

В Пелион, между буките и елите, живеел един кентавър, колкото мъдър, толкова и красив. Със старческата си глава, украсена със листа, и една вълча кожа, наметната върху силните му рамене, той бродел мълчаливо из горите, а под копитата му пращели сухи клонки. Макар и стар той вървял изправен с гордо вдигната глава като жребец. Лицето му издавало мисъл и величие, съчетани с голяма умора. Много години преживял той в планините, еднообразни и мъчителни години и колкото и далеч да гледал в бъдещето не виждал никаква промяна за себе си, защото боговете го били направили безсмъртен. Животът му бил дотегнал със своите скърби и несгоди. Умореният му спокоен поглед се издигал към дърветата, които образували зелен свод, после все тъй равнодушно се плъзгал над стволовете. Унесен в мислите си, той гледал пред себе си без да вижда.

- Хироне, Хироне! – чул той радостни гласове и около десетина деца се спуснали измежду дърветата и го заобиколили. Сред тях имало едно дете, което с дясната си ръка притискало конвулсивно лявата.

- Учителю! – извикали децата. – Помогни му! Змия го ухапа... Кентавърът веднага изоставил мислите си и хванал болната ръка. В сърцето си той хранел любов към всичките тези деца и без да обръща внимание на мрачните си мисли, бил винаги готов да им помогне и да ги поучи. Защото едничката цел в живота му сега била да ги отгледа и да ги направи добри и смели мъже. Той прегледал ръката, която почнала вече да почернява и веднага заповядал:

- Бързо в пещерата! Може би ще успея с нагорещеното желязо. Лицето му обаче било помрачено. Обърнал се да тръгне, когато едно продължително посвирване го накарало да спре и той вдигнал глава. Засмяно лице се появило върху една скала и се чул весел глас: - Къде бързате без мен? И като събаряло камъните, при тях скокнало едно момче с увесени на кръста различни снопчета. Доброта била изписана по цялото му лице, което сега се навеждало състрадателно над ухапанта ръка.

- Учителю, аз мога да го излекувам казало детето и развързало едно снопче билки от пояса си - Ето това търсех! – извикало то, измъквайки една билка. – Намерих я днес. Една вълчица ме научи. Сдъвка я малко, облиза раната си, която беше като тази и и мина веднага... Като я видях как си тръгна тичешком, набрах от тази билка колкото можах. Както говорело момчето стрило няколко листенца върху раната, превързало я стегнато и загледало неспокойно другарчето си. Малкият гледал вързаната си ръка и малко по малко болката изчезвала от лицето му. Той въздъхнал облекчено и отправил благодарствен поглед към своя приятел.

- Да си жив и здрав , Асклепий – казал той. – Нека боговете те дарят с щастие! Аз вече движа пръстите си и след малко няма да чувствам никаква болка. Хирон погалил с любов своя ученик по косата. - Ти ще надминеш и учителя си! – прошепнал той. Това било силно казано, защото старият кентавър бил известен не само в родното си място, но и в цяла Гърция като най – способен и най – мъдър лечител. И все пак пророчеството се сбъднало. Порастнал Асклепий напуснал своя учител и слязъл от прохладните планини, където толкова герои прекарвали своите детски години при мъдрия кентавър.

Слязъл Асклепий на земята при хората и сърцето го заболяло, като виждал как болестите и нещастията ги съсипват. Той лекувал състрадателно и скоро се разчуло по цяла Гърция, че Асклепий, синът на Аполон и царската дъщеря Коронида, лекувал дори онези, които били загубили всяка надежда. Болните пристигали на тълпи при него и кога с билки, кога с други лекарства, той отпращал всички излекувани. При едно свое пътуване срещнал хубавата девойка Епиона, взел я за жена и дълги години живели щастливо. Родили им се две момчета – Подалир и Махаон; баща им ги обучавал от малки и те станали по – късно едни от най – прочутите лекари на Гърция. Родило им се и едно момиче да оживява къщата със своята усмивка. Това била Хигия, стройната богиня със светли очи, която можела да дава нова сила, радост и надежда на всеки, който се докосвал до бялата и ръка.

По – спокоен и по – сериозен бил третият брат, едно мълчаливо човече, увито в тежка топла дреха, която го покривала изцяло. Това бил Телесфор. Колкото повече минавало времето, толкова по – мъдър ставал Асклепий. Той черпел знанията си от Природата и с неуморна доброта помагал на всички хора, докато най – после започнал да лекува не само болни, но и да възкресява мъртви. Усетил Хадес долу в ада, че земята не му изпраща вече души и много се ядосал. Скочил в колесницата си и отлетял към Олимп. Разярен се завтекъл към пира, където се забалявали боговете. С черната си брада и червени очи той се различавал много от засмяната дружина на Олимп. Хадес се спуснал към Зевс и му казал:

- Какво правиш брате? Не поглеждаш ли отвреме на време долу на земята, където хората са се навъдили като мравки, а безбройните помещения на царството ми стоят празни? Харон – лодкарят, който превозва душите на умрелите през река Ахерон дреме върху греблата и пътеката към Ада тревясва. Изпращам смъртта при хората, а тя се връща с празни ръце, отчаяна и победена от знанията и изкуството на Асклепий. Как можеш да търпиш това? Като го чул Зевс се обезпокоил. Отдавна не бил помислял за земята. Отдаден на забавления, той бил забравил съвсем вечната човешка опасност.

Навел се от своя трон и внимателно погледнал долу. Учудил се като видял щастието почти във всеки дом и хората по – силни и по – трудолюбиви от всякога. „Разбира се това не може да се търпи!”, казал си той замислен. И като видял Асклепий, който лекувал в онзи час един умиращ човек, поразил го с мълнията на място. Веднага въздухът се изпълнил с плач и викове. Риданията стигнали чак до Олимп. - Аполоне, отнеха ни сина ти! Аполоне, отмъсти за него! Другите богове равнодушно се заели отново с яденето и пиенето, но Аполон чул плачовете и лицето му потъмняло. Той метнал колчана със стрелите на рамо, слязъл бързо от Олимп, прескочил морето и стъпил в Сицилия. От кратера на Етна той погледнал надолу към дълбочината на земята където живеели циклопите, трима от синовете на Уран и Гея. Видял ги събрани около една огромна наковалня.

Те удряли ритмично с тежките си чукове мълнията, която правели за Зевс. Три стрели профучали, чул се силен трясък и после всичко утихнало след малко угаснал и огънят, Етна зеела тъмна и бездушна. Аполон бил доволен. Неговият син заслужавал такова отмъщение. Като научил това Зевс кипнал от яд.

- Махай се от очите ми! - извикал той гръмогласно. – Вън от Олимп, убиецо и да не си стъпил тук! Аполон си заминал и дълги години останал заточен на земята. Това донякъде удовлетворявало Зевс, но заточението на Аполон не върнало живота на циклопите, а мълнията била главното оръжие на Зевс. Без нея той рискувал да загуби цялата си власт. Той се принудил да преглътне гнева си и да се спогоди със своя син. - Олимп е отново отворен за теб – му казал той. Ще направя синът ти безсмъртен, наравно с другите богове. Ти обаче ще трябва да съживиш мойте слуги. Така и станало. Циклопите били възкресени и започнали пак да работят в своята планина. Асклепий вече бил бог като баща си и бил обожаван от хората като „Спасител”.

От всичките му храмове три били главните: в Епидавър, в Ко и в Пергам, където мнозина са били излекувани от асклепиадите, от синовете, а по – късно от учениците на бога. В средата на храма имало една голяма стая, където се издигала статуята на Асклепий, там жреците отглеждали свещените змии. Болните лягали в краката на статуята и гледали в мрака златнозелените змии, които покривали мрамора като жив, подвижен килим и спокойното лице на бога, който в една си ръка държал жезъла с увита около него змия, а другата си ръка протягъл към болните, готов да помогне.

Там те прекарвали цялата нощ и на сутринта разказвали на жреците сънищата и виденията си. Тогава жреците обяснявали какво лечение им е предписал бога и каква жертва трябва да му принесат. Всеки, който оздравявал принасял в дар една плоча, описваща лечението му. Много такива плочи били намерени най – вече в Епидавър, къде се намирал най – старият и най – големият храм на Асклепий. И днес жезълът на бога с увита около него змия е останал символ на лечителското изкуство.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature