Психологическа консултация  

Юлияна Шапкарова  
консултант-терапевт

Juliqna_Shapkarova.jpg

Психологическа консултация и помощ при: 

- Емоционални
- Семейни
- Професионални проблеми
- Мотивация
- Подкрепа
- Себепознание
- Творчество

- Индивидуална програма за оценка, подобряване и поддържане на самочувствието

- Онлайн консултация

За контакти:

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Google+

Ателие за самопознание, личностно развитие и творчески опит

Мотивация и нейното място в успешната терапия

 

   

LIME  

   

Митове, легенди и приказки

Зевс слизал от време на време на земята и макар да не обичал човеците, понякога го обземала голяма любов към някоя царска дъщеря или простосмъртна девойка и тогава той и се представял в образ на човек или на животно. Но любовта на Зевс не винаги носела щастие на девойката, защото ако Хера узнаела това, често си отмъщавала по най – жесток начин. Веднъж Зевс обикнал Йо, дъщерята на Арголийския цар, Хера се ядосала и я превърнала в крава и за да не избяга, заповядала на верния си Аргус – великан със сто очи да я пази. Напразно се мъчел Зевс да освободи Йо било със сила, било с хитрост. Аргус я пазел ден и нощ. Зевс тъгувал по царската дъщеря и решил да повика хитроумния Хермес и да го помоли за помощ.

- Искам да освободиш Йо. Казал Зевс. - Добре ще го сторя, а Хера нека се сърди. Тя и без това не ме обича много. Направил си Хермес една свирка, приел човешки образ и слязъл в гората до ливадата, където пасяла Йо. Седнал и почнал да свири. Аргус чул свирката и веднага отворил широко очи.

- Хей човече! – казал той. – Няма ли да дойдеш по – близо, за да те чувам по - добре Хермес не се помръднал. - Хей! Не чуваш ли? – повторно извикал Аргус.

– Аз не мога да се помръдна от тук, защото пазя една крава и ако тя избяга, ще ми отрежат главата. - Виж го ти! – казал Хермес.

– И искаш заради теб да си разваля спокойствието ли? И отново започнал да свири. Аргус погледнал Йо, която спокойна пасяла и викнал колебливо:

- Слушай! Ако дойда на половината път, ще се приближиш ли дотам, където свършва гората? Хермес не благоволил да отговори. Но свирката привличала Аргус толкова силно, че той накрая не издържал.

- Добре, идвам! – казал той. И с тежки стъпки прекосил ливадата и влязъл в гората. Очите на бога светнали. Аргус седнал до него. Хермес продължил да надува свирката си. Най – напред засвирил весели песни, живи и игриви, полека – лека обаче забавял ритъма, изравнявал мелодията и смекчавал тона, като за приспиване. Очите на Аргус почнали да примигват. Странно вцепенение се разливало по тялото му. Той затворил очи, главата му клюмнала и заспал дълбоко. Свалил Хермес свирката от устата си и погледнал заспалия великан. После много спокойно му отрязал главата. Подсвирквайки си Хермес се качил на Олимп

- Йо е свободна! – казал той. Зарадван, Зевс скочил от трона си и бързо се отправил към ливадата, където пасяла Йо, но не намерил никого. Като разбрала Хера, че са убили Аргус, изпратила един отровен стършел да ужили Йо. Тя поледяла от болка, започнала да тича. Преминала гъсти гори и планини, гонена от стършела, докато накрая уморена паднала на брега на река Нил, готова да издъхне. Тогава Хера съжалила Йо и я превърнала пак в човек. Поставила я на египетския трон и когато по – късно Йо умряла, поданиците и я направили богиня, преименували я в Изида и я боготворили дълги години. Хера взела стоте очи на Аргус и ги разпръснала по опашката на своята птица – пауна, където те блестят и до днес.

Веднъж, когато Аполон обикалял по земята, срещнал едно момче.

- Как се казваш?

- Хиацинт – отговорило то.

– А ти? - За какво ти е моето име? – рекъл Аполон. – Аз съм твой приятел и това ти стига.

Оттогава не минавало и ден, без двамата да се срещнат и скоро ги свързвало голямо приятелство. Аполон много обикнал чистосърдечното и безгрижно дете и го учел да свири на лира да пее и танцува. Обучавал го да хвърля диск и копие, да стреля с лък и т.н. Колкото пъти обаче Хиацинт пожелавал да се мери с приятеля си, винаги Аполон излизал по – силен и по – сръчен. Един ден, когото двамата се упражнявали, Аполон хванал диска и докато го въртял, той му се изплъзнал от ръцете и полетял в страни и надалеч. Хиацинт се завтекъл да го хване, но дискът се ударил в един камък, подскочил и улучил момчето в челото.

Хиацинт се строполил на земята. Дълго време останал богът там като се мъчел да възвърне животът на момчето и не можел да повярва, че сам той, макар и неволно го е убил. Хиацинт изглеждал така спокоен сякаш спял и само окървавеното му чело показвало какво е станало. Аполон се навел над него и с една последна целувка го превърнал в живо, свежо и красиво цвете. Днес ние го наричаме зюмбюл. И всеки път, когато слънцето го помилва, листата му се отварят и малките му камбанки трептят, като че той, Хиацинт, иска да благодари на големия си приятел за новия живот, който му е дарил.

В горите живее един бог, който никога не се качва на Олимп. Той обича земята и простия свободен живот в планините. Прилича малко на човек, но краката му са като на козел, два рога украсяват главата му и под долната му устна расте сива козя брадичка. Наричат го Пан. Той се отличава от другите богове, по това, че е добродушен, обича самотата и по цял ден се скита по планините, радва се на дърветата и слуша музиката на Природата. Пан много обича музиката не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създават хората. Той се отличава от останалите богове и по това, че бил много грозен, но с добро сърце. Понякога, когато овчарите си почиват от дневния си труд, седнали край огъня, пристига и Пан и се разполага между тях. Той обича да ги слуша как пеят и който пее най – хубаво, бил сигурен , че стадото му ще добрува и ще се множи, защото Пан го е взел под свое покровителство.

Наред с музиката Пан обича и всичко красиво, което вижда. Той се радва на самодивите от планината, които леки и жизнерадостни танцуват под Слънцето и въпреки, че понякога го закачат за грозотата му, той се радва, когато остават при него, защото смехът им звъни в ушите му като песен. Пан обикнал една самодива повече от всички други , тя му се струвала по – красива от останалите и гласът и бил по – хубав от всеки друг глас. Това била самодивата Сиринга. Един ден, когато я срещнал в гората Пан я помолил да стане негова жена, но Сиринга изплашена от неговата грозота, хукнала да бяга и не пожелала да го изслуша. Пан се спуснал да я гони, така преминали през цялата гора, отпред тичала уплашената самодива , отзад тичал Пан и се смеел, защото знаел, че нищо не може да избяга от козите му крака.

Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река, за миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава и скочила във водата. Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала. Отчаян той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да помръдва той се заслушал. Мелодичния глас ту се засилвал, ту притихвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала. Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил онази свирка, която днес наричаме сиринга или свирката на Пан. Тази негова свирка пее песента на самодивата и така той намира малка утеха, макар, че никога не успял да забрави любимата си. Понякога, когато седи вечер с приятелите си овчарите, а огънят ги топли, той им разказва историята за самодивата и свирката сиринга.

Който е ходил в храма на Херакъл в Крит, не може да не е посетил и Кносос, където един старец водач го превежда през коридори и проходи, между срутени камъни и полски цветя, обяснявайки с монотонен глас:

- Тук е била спалнята на Минос…, тук неговия трон…, тук голямата зала за гости…, тук артелната… Разбира се дворецът на великия Минос сега е много разрушен. Но въпреки всичко, от това, което е запазено човек може да си представи приблизително размера на двореца, който е бил просторен и много богат. Той е бил на два етажа и имал голямо подземие, за което казват, че било прочутия Лабиринт, където е живял Минотавърът, чудовището с глава на бик. Дворецът в Кносос бил построен от атинянина Дедал. Минос се любувал на своето жилище, минавал от една зала в друга, гледал пъстрите стенописи, статуите, колоните и сърцето му се изпълвало с гордост. Той казвал:

- Няма по света друг дворец като този! И когато един ден Дедал пожелал да се върне в отечеството си, царят го повикал и му казал: - Ако си отидеш, трябва първо да ми дадеш дума, че никога няма да построиш по – красив или подобен на моя дворец. Но Дедал обичал своето изкуство.

- Не мога да не се трудя, докато имам сили – казал той на царя. Разсърдил се тогава Минос и го задържал насила в Кносос, заедно със сина му Икар, за когото казвали, че щял да стане по – голям майстор дори от баща си. Въпреки охолния живот Дедал обаче копнеел за своята свобода и ден и нощ работел, за да се върне в Атина. Един ден повикал Икар в работилницата си и му показал последната си творба – два чифта големи крила като на птица.

- Виждаш ли ги? – му казал той.

– Те ще ни върнат в родината. Донесъл му единия чифт и докато го прикрепвал към раменете му с восък, го научил как да си служи с крилата. - Да се издигаш с вятъра и да се спускаш с вятъра, като птиците – му казал той. – И да не летиш много нависоко, да не би слънцето да стопи восъка, нито много ниско, да не би пяната на морето да измокри крилата. Да летиш спокойно и равномерно. Тръгни сега и помни думите ми! Аз ида след теб. Бързо и пъргаво литнал Икар и се вдигнал високо в небето.

- Станахме птици! – извикал той на баща си, който го следвал по – бавно. – Можем да правим каквото поискаме.

- Спокойно и равномерно! – казал Дедал Но Икар не го чувал, смеел се и се забавлявал, издигал се и се спускал във въздуха. Той слязъл ниско до вълните и после като светкавица се стрелнал във висините.

- Светът е наш! – извикал той на баща си. Но Дедал не отговорил нищо, неспокоен го следял непрестанно с поглед. Внезапно Дедал извикал:

- Икаре върни се назад! Защото го видял да се изкачва като орел към слънцето и го обзел страх. С разтуптяно сърце и скрита гордост Дедал гледал сина си да се издига все по – високо.

- Какво безумие! – си мислел той. Икар непрекъснато се смалявал, едвам се виждал като черно петно в светлината на слънцето. Внезапно обаче започнал да се снижава и да се уголемява пред погледа на баща си. Ставал все по – голям и по – голям.. Разлепени от раменете крилата висели безполезни върху ръцете на Икар и той падал от висините, тежък като камък. Спуснал се Дедал да го хване, но не успял и Икар паднал във вълните, които го покрили.

Дълго време Дедал летял над морето наоколо, търсейки тялото на сина си. Най – накрая океанидите, морските нимфи се смилили над него. Те изнесли тялото от дълбочините и го поставили на една скала. Дедал го взел в прегръдките си и с мъка се добрал до сушата, състарен и сломен. Погребал Икар до морето, за да го приспиват вълните, а крилата своето последно творение, хвърлил в дълбините на морето. После заминал и никой не узнал къде е отишъл, нито в коя земя е гробът му.

Живяла някога една девойка казвала се Арахна – паяк. Била много стройна, горделива и сръчна във всички занаяти. Но предпочитала една работа пред всички други: наведена над стана си тя по цял ден тъкала. Изпридала тънката лъскава нишка, после я опъвала и започвала работа. Бързо и сръчно тънките и пръсти мятали совалката и от ръцете и излизали прекрасни неща. Тя галела усмихната меката тъкан и се радвала на нейната красота. Нямало друга девойка, която да тъче като нея. Тя знаела това и се гордеела. И един ден казала:

- Никой не може да ме надмине в занаята ми, нито човек, нито бог, нито дори великата Атина. Чула я Атина и много и докривяло. Тя била научила жените да тъкат, сега едно простосмъртно момиче се осмелявало да казва такива думи. Облякла се Атина като стара жена и слязла на земята. Гледала през отворените врати на стаята как девойката пеела, седнала на стана. Старицата влязла вътре.

- Прекрасна е твоята работа моето момиче – казала тя със слаб старчески глас. – Наистина трябва да благодарим на безсмъртната Атина, която е дала на жените стана и ги е научила на своя занаят. Арахна я погледнала и се усмихнала.

- От нейният занаят ли казваш? Нима Атина може да тъче така? Я погледни! Старицата поклатила глава.

- Внимавай дъще! – казала тя.

– Не говори така! Кой някога е надминавал боговете? Добра ти е работата, не отричам, но мери ли се тя с делото на безсмъртна ръка? Арахна повдигнала иронично вежди.

- Така ли мислиш, майко? – И почнала пак да мята совалката. – жалко, че Атина не ни чува, за да дойде и да се състезаваме. Бих желала поне веднъж да видя майсторството и, което толкова хвалят!

- Наистина ли би желала това? – попитала старицата.

- Щом ти казвам! – отвърнало равнодушно момичето.

- Ето, тук съм! – извикала Атина, захвърлила дрипите си и показала истинския си образ. – А сега все още ли искаш да мерим сили? Арахна срещнала погледа и и не се уплашила от разгневените и очи. - Да искам, казала тя. Ето един стан – използвай го. Седнала Атина и започнала да тъче. Наистина войнствената богиня била сръчна и в женските работи. Работела намръщена над своя стан и се стараела творбата и да бъде съвършена, защото думите на девойката я били засегнали дълбоко. Малко по малко платното растяло и било прекрасно, гладко и тънко. На него били изобразени най – различни бойни сцени, купища от трупове изпотрошени оръжия, ранени коне, окървавени войни, които още държели меча. Но във всички тези битки победители били боговете, а победени хората. Атина гордо вдигнала глава.

Наистина по – прекрасно нещо не било виждано от човешкото око. Извърнала се и погледнала презрително Арахна. Очите на Арахна блестели от радост, а бузите и били зачервени като трендафил. И другите и платна били красиви, но никое не било като това. В него били втъкани най – различни хармонични и животворни картини, в които човешкият ум побеждавал неизменно божествените сили и всичко било така съвършено изработено, че сякаш дърветата се поклащали, а птичките наистина чуруликали. Видяла това Атина и сърцето и помръкнало. Нейното изкуство не стигало дотам. Когато девойката вдигнала очи и усмихната погледнала богинята, уверена в победата си, гневът заслепил Атина.

Тя грабнала шедьовъра на Арахна, разкъсала го и го хвърлила в лицето и. Разгневила се Арахна и заплашително застанала срещу богинята. Но Атина не била още отмъстила докрай. С едно бързо движение тя ударила с жезъла си момичето по рамото. Арахна се сгърчила, смалила се и почерняла, превърнала се в паяк, с голяма глава и тънки крачета.

- Така се наказват всички, които обиждат боговете – извикала Атина.

– Сега тъчи, тъчи непрестанно, друга работа няма да имаш в живота си, но вятърът ще къса твоето платно и ти винаги ще оплакваш своята опърничавост. Оттогава Арахна все тъче, а платното и все се разваля, но каквото попадне в мрежата и било муха, било друго някое животинче, бива убивано и безмилостно изяждано от нея.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature