Редактор-фрийлансър  

redaktor.jpg

ЮлиЯна Шапкарова редактор-фрийлансър

Администриране и поддръжка:

- Уеб сайтове, електронни магазини, електронни списания

- Редакция на съдържание, текстове и статии

- Художествено оформление и коректор

- Обработка на снимков материал

- Дигитален маркетинг

- User experience design (UX)

- Консултации

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Linkedin

   

Jukebox  

   

EL EROTISMO  

el_erotismo.jpg

   

Еротичен магазин  

   

WEB journal "Sexology & Human Nature"  

Sexology_Human_Nature.jpg

   

Митове, легенди и приказки

Когато след големия потоп водите се оттеглили от земята, на сушата останал един дракон с уста като голяма пещера и отровни зъби като на змия. Той всявал страх и ужас около себе си. С огнения си дъх изгарял дървета, посеви и където минел оставял след себе си пепелища, пустош и смърт. В отчаянието си хората прибягнали до Аполон и с жертвоприношения и молитви се обърнали към него да ги спаси от това зло. Аполон ги чул, слязъл от Олимп със своя лък, прицелил се внимателно и златната стрела се забила дълбоко в сърцето на дракона. Засмял се Аполон и подритнал с крак трупа. Макар и мъртво това чудовище всявало ужас. Кой друг освен Аполон, би се осмелил да се доближи до него. Отхвърлил той гордо глава и се огледал наоколо.

В сянката на едно дърво видял заспало крилато детенце, което държало малък лък и колчан, пълен с разноцветни стрели. Аполон се приближил внимателно и закачлива усмивка заиграла по устните му. Детето било Ерос, син на Афродита и Арес. Макар и толкова малък, той лесно се сърдел и тогава ставал опасен. Полека и много внимателно Аполон издърпал малкия колчан със стрелите, който висял на рамото на Ерос, но преди да успее да вземе и лъка, малкия бог се събудил и се изправил. Когато видял стрелите си в ръцете на Аполон, очите му светнали и хубавото му лице почервеняло от гняв.

- Дай ми стрелите! - казал той рязко. Но Аполон се изсмял и започнал да му се подиграва.

- Защо са ти стрели? Дай ги на мен аз убивам дракони и чудовища. Ти откъде ще намериш сила, за да ги използваш? Наистина стрелите са малки като играчки, но все пак за теб те са големи. Дълбоко засегнат, Ерос се нахвърлил върху него, за да изтръгне колчана, но Аполон прострял ръка и го възпрял.

- На малките деца не подхожда да имат такива играчки – продължил той престорено сериозно. – Защото те понякога се сърдят и могат да се наранят. Извън себе си от гняв, Ерос го нападнал с вдигнати юмруци.

- Да не ме убиеш? Казал подигравателно Аполон. На вземи си стрелите страшни Еросе. И като хвърлил колчана, силно се изсмял и се шмугнал в една горичка. Ерос прибрал стрелите, но веждите му останали навъсени. Неговите стрели имали чудно свойство. Когато Ерос стрелял с една от златните стрели, улученият не чувствал никаква болка, но обиквал толкова силно първия човек, когото виждал, че не можел да го забрави никога. Ако обаче стрелата била оловна, тогава улученият бил обземан от страх и силна омраза към този, когото срещал пръв. Хвръкнал Ерос след Аполон и го улучил с една златна стрела право в сърцето.

После се огледал наоколо и видял нимфата Дафна, която спяла под едно дърво. Нея той прострелял с оловна стрела и доволен от отмъщението си, разтворил крилца и хвръкнал надалеч. Дафна се събудила неспокойна. Страх свивал сърцето и. Отместила клоните и видяла Аполон , който поправял лъка си. Той и се сторил страшен и уплашена тя пуснала клонките, за да я прикрият. Но Аполон успял да я види. Сърцето му се изпълнило с любов към хубавата девойка.

- Стой самодиво! – викнал той. – Защо бягаш? Аз съм Аполон. Но Дафна обезумяла от страх тичала безспир, все по – бързо и по – бързо.

- Дафне, чуй ме аз ще те направя моя царица! Ще живееш на Олимп и ще надминеш Афродита със своята хубост. Ще те направя богиня велика като Хера. Гласът му я плашел още повече. Тя тичала и тичала, а дрехите и се късали от трънките и косите и се заплитали в клоните. Така стигнала до една река. Баща и бил богът на водата.

- Татко, спаси ме! Извикала тя. Внезапно почувствала, че краката и пущат корени в земята, нещо твърдо постепенно я обгръщало, ръцете и ставали клони и когато Аполон пристигнал до реката, видял не Дафна, а едно хубаво дръвче с тъмнозелени листа. Опечален отрязал едно клонче, направил от него венец и го отнесъл със себе си.

- Винаги ще те нося – казал той. – И едно клонче от твоето дърво ще струва повече от всичкото злато на света. Оттогава Аполон винаги носел лавровия венец и станало обичай победителите и прославените хора да бъдат увенчавани с лаврово клонче като най – голямо отличие.

Един ден Атина седяла до една рекичка във Фригия. Гледала как водите текат до нозете и. И слушала как вятърът шепне в тръстиката. Толкова хубава и се сторила тази песен, че поискала да и подражава. Отрязала две тръстики, продупчила ги, направила от тях свирка и засвирила най – напред песента на вятъра, а след това всички останали мелодии, които изпълвали природата. Тъй била очарована от своето свирене, че не забелязала как цялата гора стихнала, за да я слуша, нито разбрала, че скрит в храстите до нея стоял един овчар, също унесен в нейната музика. Внезапно обаче видяла собственото си отражение във водата и се уплашила от издутите си бузи.

- Ах колко ме загрозява! – рекла тя и захвърлила гневно тръстиките във водата. Скочил овчарят от скривалището си, взел свирката и тръгнал да обикаля всеки ден из планините, като свирел на Атината свирка. И омагьосвал не само самодивите от гората, но и птиците и дърветата. Той виждал всичко това и толкова се възгордял от своето изкуство, че един ден се похвалил

- Какво ще ни говорят за лирата и песента на Аполон! Кой може да ги сравни с моята свирка? Уплашили се самодивите като го чули и му казали:

- Мълчи! - Как можеш да се мериш с Аполон, с бога? Но той се засмял и викнал още по – силно:

- Аполоне, аз Марсий те предизвиквам! Ела да ме чуеш и ако ме победиш в свирнята, можеш да сториш с мен каквото поискаш. И изведнъж пред него се появил блестящия Аполон с лира в ръка. Като листа гонени от вятъра се разпръснали горските нимфи и се скрили в своите дървета.

- Дойдох понеже ме повика. Но ако искаш вземи думите си назад и все още можеш да се спасиш. Марсий му казал подигравателно: - Боиш се от поражението и бягаш от състезанието ли? Лицето на бога потъмняло.

- Добре – казал той, - нека музите отсъдят. Но ако те победя, ще постъпя с теб както искам. Гласът му бил като далечен гръм, който плаши пътниците. Но Марсий не разбрал.

- Одери ме жив ако искаш – казал той равнодушно. След малко се събрали деветте музи, увенчани с цветя и състезанието започнало. Пръв свирил Марсий. И толкова хубава била песента му, че самодивите забравили страха си и пак се скупчили около него. Музите също били очаровани. Слушали го без да мръднат, с очи вперени в него. Марсий почувствал това и завършил песента си с един тържествен изблик, сякаш победата била вече негова. Без да се смути ни най – малко Аполон започнал да свири на лирата си и струните оживели под пръстите му и трептели с мелодията, която се разливала по цялата притихнала природа.

След малко той започнал да пее и гласът му бил толкова хубав, че вятърът стихнал, дърветата спрели да шумолят, рекичката прекъснала течението си, цялата природа затаила дъх, за да се наслади на тази божествена хармония. И когато Аполон завършил, мълчанието продължило. Въздъхнал лесът, като че се събуждал от сън и пак малко по малко започнал животът. Тогава всички музи присъдили единодушно венецът на победата на бога. Но Аполон искал да накаже Марсий и го одрал, а кожата му закачил в една пещера. Горските нимфи толкова много оплаквали своя музикант, че сълзите им станали рекичка, която тече и днес във Фригия и която носи името на Марсий.

Фаетон гледал с копнеж от небесната златна врата как баща му, бог Хелиос, се качвал на блестящата си колесница и величествено преминавал по небето. Той изпитвал силно желание да се качи някой ден на колесницата, да хване поводите, да усети силата на конете и да ги обуздае с ръцете си. искал да види как конете се обливат с пяна и се бунтуват, а той ги държи с твърда като желязо ръка. Когато Слънцето се върнало вечерта, Фаетон го замолил:

- Татко, остави ме утре аз да водя твоята колесница. Но Слънцето поклатило глава: - Малък си още. Фаетон прехапал устни и навъсено погалил изпотените коне. Но Слънцето обичало сина си и му домъчняло, че го вижда натъжен. И един ден казал:

- Върви ти да караш днес моята колесница, изговорил той с колебание и безпокойство. Фаетон едва се сдържал, скочил на колесницата, грабнал поводите и шибнал конете. Изненадани животните се изправили на задните си крака, после стремително се спуснали по небето, теглейки колесницата след себе си. Скоро обаче разбрали, че ръката, която ги държи не е здравата ръка на Слънцето. Разярени разтърсили гриви и изцвилили. От ноздрите им хвърчели пламъци, а подковите им изпущали искри.

Фаетон се помъчил да удържи конете, вятърът свирел в ушите му и той със стиснати зъби дърпал поводите, за да укроти устрема на животните. Фаетон бил достоен син на Слънцето. Събрал цялата си сила, ръцете му се вкопчили в ремъците, тялото му се борело да удържи конете, но те били по – силни от Фаетон. Изоставили обичайния си път и ту слизали толкова ниско, че изгаряли земята и хората, ту препускали толкова високо, че земята замръзвала и се покривала със сняг. Зевс видял от Олимп бедата и уплашен да не се затрие светът, разгневен запратил мълнията си върху колесницата.

Конете се изправили на задните си крака, подлудени от грохота около тях и се спрели изведнъж с широко разтворени ноздри и с почервенели и разширени от страх очи. Тялото на момчето, разкъсано и неузнаваемо, се изплъзнало от колесницата и паднало в река Еридан, днешната По в Италия. Като видели, че водите го погълнали, сестрите му започнали да плачът и ридаят и като го оплаквали, тръгнали нагоре и надолу по брега да търсят трупа на Фаетон. Зевс толкова ги съжалил, че ги превърнал във високи сребристи тополи. И днес, когато подухне вятър, тополите се разклащат и въздишат, а листата им трептят от мъка.

Зевс слизал от време на време на земята и макар да не обичал човеците, понякога го обземала голяма любов към някоя царска дъщеря или простосмъртна девойка и тогава той и се представял в образ на човек или на животно. Но любовта на Зевс не винаги носела щастие на девойката, защото ако Хера узнаела това, често си отмъщавала по най – жесток начин. Веднъж Зевс обикнал Йо, дъщерята на Арголийския цар, Хера се ядосала и я превърнала в крава и за да не избяга, заповядала на верния си Аргус – великан със сто очи да я пази. Напразно се мъчел Зевс да освободи Йо било със сила, било с хитрост. Аргус я пазел ден и нощ. Зевс тъгувал по царската дъщеря и решил да повика хитроумния Хермес и да го помоли за помощ.

- Искам да освободиш Йо. Казал Зевс. - Добре ще го сторя, а Хера нека се сърди. Тя и без това не ме обича много. Направил си Хермес една свирка, приел човешки образ и слязъл в гората до ливадата, където пасяла Йо. Седнал и почнал да свири. Аргус чул свирката и веднага отворил широко очи.

- Хей човече! – казал той. – Няма ли да дойдеш по – близо, за да те чувам по - добре Хермес не се помръднал. - Хей! Не чуваш ли? – повторно извикал Аргус.

– Аз не мога да се помръдна от тук, защото пазя една крава и ако тя избяга, ще ми отрежат главата. - Виж го ти! – казал Хермес.

– И искаш заради теб да си разваля спокойствието ли? И отново започнал да свири. Аргус погледнал Йо, която спокойна пасяла и викнал колебливо:

- Слушай! Ако дойда на половината път, ще се приближиш ли дотам, където свършва гората? Хермес не благоволил да отговори. Но свирката привличала Аргус толкова силно, че той накрая не издържал.

- Добре, идвам! – казал той. И с тежки стъпки прекосил ливадата и влязъл в гората. Очите на бога светнали. Аргус седнал до него. Хермес продължил да надува свирката си. Най – напред засвирил весели песни, живи и игриви, полека – лека обаче забавял ритъма, изравнявал мелодията и смекчавал тона, като за приспиване. Очите на Аргус почнали да примигват. Странно вцепенение се разливало по тялото му. Той затворил очи, главата му клюмнала и заспал дълбоко. Свалил Хермес свирката от устата си и погледнал заспалия великан. После много спокойно му отрязал главата. Подсвирквайки си Хермес се качил на Олимп

- Йо е свободна! – казал той. Зарадван, Зевс скочил от трона си и бързо се отправил към ливадата, където пасяла Йо, но не намерил никого. Като разбрала Хера, че са убили Аргус, изпратила един отровен стършел да ужили Йо. Тя поледяла от болка, започнала да тича. Преминала гъсти гори и планини, гонена от стършела, докато накрая уморена паднала на брега на река Нил, готова да издъхне. Тогава Хера съжалила Йо и я превърнала пак в човек. Поставила я на египетския трон и когато по – късно Йо умряла, поданиците и я направили богиня, преименували я в Изида и я боготворили дълги години. Хера взела стоте очи на Аргус и ги разпръснала по опашката на своята птица – пауна, където те блестят и до днес.

Веднъж, когато Аполон обикалял по земята, срещнал едно момче.

- Как се казваш?

- Хиацинт – отговорило то.

– А ти? - За какво ти е моето име? – рекъл Аполон. – Аз съм твой приятел и това ти стига.

Оттогава не минавало и ден, без двамата да се срещнат и скоро ги свързвало голямо приятелство. Аполон много обикнал чистосърдечното и безгрижно дете и го учел да свири на лира да пее и танцува. Обучавал го да хвърля диск и копие, да стреля с лък и т.н. Колкото пъти обаче Хиацинт пожелавал да се мери с приятеля си, винаги Аполон излизал по – силен и по – сръчен. Един ден, когото двамата се упражнявали, Аполон хванал диска и докато го въртял, той му се изплъзнал от ръцете и полетял в страни и надалеч. Хиацинт се завтекъл да го хване, но дискът се ударил в един камък, подскочил и улучил момчето в челото.

Хиацинт се строполил на земята. Дълго време останал богът там като се мъчел да възвърне животът на момчето и не можел да повярва, че сам той, макар и неволно го е убил. Хиацинт изглеждал така спокоен сякаш спял и само окървавеното му чело показвало какво е станало. Аполон се навел над него и с една последна целувка го превърнал в живо, свежо и красиво цвете. Днес ние го наричаме зюмбюл. И всеки път, когато слънцето го помилва, листата му се отварят и малките му камбанки трептят, като че той, Хиацинт, иска да благодари на големия си приятел за новия живот, който му е дарил.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature