Психологическа консултация  

Юлияна Шапкарова  
консултант-терапевт

Juliqna_Shapkarova.jpg

Психологическа консултация и помощ при: 

- Емоционални
- Семейни
- Професионални проблеми
- Мотивация
- Подкрепа
- Себепознание
- Творчество

- Индивидуална програма за оценка, подобряване и поддържане на самочувствието

- Онлайн консултация

За контакти:

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Google+

Ателие за самопознание, личностно развитие и творчески опит

Мотивация и нейното място в успешната терапия

   

LIME  

   

Живели някога на земята едни хора. Непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак.

Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото.

Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и неподвижно денем, в сивия здрач, и още по-плътно се възправяли около хората вечер, когато се запалвали огньовете. И винаги, денем и нощем, около тези хора имало пръстен от гъста тъмнина, той сякаш се готвел да ги смачка, а те били привикнали на степния простор. А още по-страшно било, когато вятърът шибал върховете на дърветата и цялата гора глухо ечала, сякаш заплашвала и пеела погребална песен на тия хора.

Те били все пак силни хора и можели да тръгнат да се бият до смърт с онези, които веднъж ги победили, но те не трябвало да умрат в боеве, защото имали завети, а ако загинели, биха пропадналии с тях и заветите им. И затова те седели и мислели през дългите нощи при глухия шум на гората и отровната смрад на блатото. Те седели, а сенките от огньовете подскачали наоколо в безмълвно хоро и на всички се струвало, че не сенки играят, а злите духове - не гората и блатото тържествуват...

Хората все седели и мислели. Но нищо – нито работата, нито жените не изнурява телата и душите на хората така, както ги изнуряват тягостните мисли. И отслабнали хората от мисли...Страх се породил сред тях, сковал им здравите ръце; жените породили ужас с плача си над труповете на умрелите от смрадта и над съдбата на скованите от страха живи – и думи на страх почнали да се чуват в гората, отначало плахи и тихи, а после все по-силно и по-силно...Вече искали да тръгнат към врага и да му принесат в дар свободата си и изплашени от смъртта, никой вече не се боял от робския живот...Но тогава се явил Данко и сам спасил всички.

Старицата очевидно често бе разказвала за горящото сърце на Данко. Тя говореше напевно и гласът и, дрезгав и глух, ясно рисуваше пред мен шума на гората, сред която умирали от отровното дихание на блатото нещастните прокудени хора... – Данко бил един от тези хора, млад хубавец. Красивите са винаги смели. И ето той казва на своите другари:

„Не може да се отмести камък от пътя с мислене. Който нищо не върши, с него нищо не става. Защо хабим сили в мисли и тъга? Ставайте да отидем в гората и преминем през нея, все ще има тя край – всичко на света има край! Хайде! Хей!...”
Погледнали го и видели че той е най-добрият от всички, защото в очите му светело много сила и жив огън.

„Води ни!” – казали те. Тогава той ги повел...Старицата замълча и погледна към степта, където все повече се сгъстяваше мракът. Някъде далече припламваха искрици от горящото сърце на Данко и изглеждаха като силни въздушни цветчета, които разцъфтяваха само за миг.
– Повел ги Данко. Дружно тръгнали всички след него – вярвали му. Труден бил тоя път!

Тъмно било и на всяка крачка блатото разтваряло своята жадна, гнила уста, гълтайки хората, и дърветата препречвали пътя като могъща стена. Клоните им се преплитали едни с други; като змии пълзели корените и всяка крачка струвала много пот и кръв на тия хора. Дълго вървели те...Все по-гъста ставала гората, все по-малко оставали силите! И ето почнали да роптаят против Данко, да казват, че напразно той, млад и неопитен, ги е повел нанякъде си. А той вървял пред тях и бил бодър и уверен.

Но веднъж се извила буря над гората, зашепнали дърветата глухо, страшно. И станало тогава в гората така тъмно, сякаш в нея са се събрали изведнъж всички нощи, колкото ги е имало на света оттогава, откогато тя се е родила. Вървели малките хора сред големите дървета и страшния шум на мълниите, вървели те и великаните-дървета се люлеели, скърцали и редели сърдити песни, а мълниите прелитали над върховете на гората, осветявали я за миг със син, студен пламък и изчезвали също така бързо, както се явявали, като плашели хората.

И дърветата, осветени от студения блясък на мълниите, изглеждали като живи, простирали около хората, които бягали от плена на мрака, възлести дълги ръце, сплитали ги в гъста мрежа, опитвали се да спрат хората. А из мрака на клоните гледало към вървящите хора нещо страшно, тъмно и студено. Труден бил пътят и хората, уморени от него, падали духом. Но срамно им било да съзнаят безсилието си и и ето те в злобата и гнева си се нахвърлили върху Данко, човека, който ги предвождал. И започнали да го упрекват, че не умее да ги води – така било!

Спрели се те и под тържествуващия шум на гората, сред треперещия мрак, уморени и зли, започнали да съдят Данко. – Ти – казали те – си за нас нищожен и вреден човек! Ти ни поведе и ни измори и затова ще загинеш!

– Вие казахте: „Води ни!” И аз ви поведох! – викнал Данко, застанал смело срещу тях. – В мен има мъжество да водя, ето защо ви поведох! А вие? Какво направихте, за да си помогнете? Само вървяхте и не умеехте да запазите силите си за по-дълъг път! Вие само вървяхте, вървяхте, като стадо овце! Но тези думи ги разярили още повече.

– Ти ще умреш! Ти ще умреш! – ревели те. А гората все бучала и бучала, пригласяла на техните викове, а мълниите раздирали на късове мрака. Данко гледал тези, заради които понесъл изпитания, и видял, че те са като зверове. Много хора стояли около него, но нямало в лицата им благородство и не можел да чака пощада от тях. Тогава и в неговото сърце кипнало негодувание, но от жалост към хората то угаснало. Той обичал хората и мислел, че без него те може би ще загинат.

И ето сърцето му пламнало от огъня на желанието да ги спаси, да ги изведе на широк път, и тогава в очите му заблестели лъчите на този могъщ огън... А те като видели това, помислили, че той е освирепял, та затова така ярко са запламтели очите му, наежили се като вълци – очаквали, че той ще се бори с тях – и почнали по-плътно да го обкръжават, за да го хванат и убият по-лесно. А той вече разбрал мисълта им, от това още по-ярко запламтяло сърцето му, защото тая тяхна мисъл породила в него тъга. А гората все пеела своята мрачна песен, гръмотевиците трещели и дъждът се леел...
– Какво ще направя за хората?! – по-силно от гръмотевица викнал Данко.

И изведнъж разкъсал с ръце гърдите си, изтръгнал из тях сърцето си, издигнал го високо над главата си. То пламтяло така ярко, като слънце, и по-ярко от слънце, и цялата гора се притаила, огряна от тоя факел на велика любов към хората, а мракът се разпръснал от светлината му и там дълбоко в гората, треперещ, паднал в гнилия зев на блатото. А хората, изумени, стояли като вкаменени.

– Да вървим! – викнал Данко и се втурнал напред, пак пред другите, издигнал високо горящото си сърце и осветявал с него пътя на хората. Омагьосани, те се втурнали след него. Тогава гората пак зашумяла, учудено люлеела върхове, но нейният шум бил заглушен от тропота на тичащите хора. Всички тичали бързо и смело, увлечени от чудното зрелище на горящото сърце. И сега гинели, но гинели без жалби и сълзи. А Данко вървял все напред и сърцето му все пламтяло, пламтяло!

И ето гората внезапно се разтворила пред него, разтворила се и останала назад, плътна и няма, а Данко и всички тия хора изведнъж потънали в море от слънчева светлина и чист въздух, промит от дъжда. Бурята останала там – зад тях, над гората, а тук сияело слънцето, въздишала степта, искряла тревата в брилянтите на дъжда и като злато блестяла река...Свечерявало се и от лъчите на залеза реката изглеждала червена като кръвта, която бликала на гореща струя от разкъсаната гръд на Данко. Метнал поглед пред себе си и към степната шир гордият смелчага Данко – метнал той радостен поглед към свободната земя и гордо се засмял. А после паднал – мъртъв.

А хората, радостни и пълни с надежди, не забелязали смъртта му и не видели, че още пламти до трупа на Данко неговото смело сърце. Само един предпазлив човек забелязал това и боейки се от нещо, настъпил с крак гордото сърце...И ето то се разсипало на искри и угаснало...
Ето откъде са те, синкавите искри в степта, които се явяват пред буря!

Сега, когато старицата свърши красивата си приказка, в степта стана страшно тихо, сякаш и тя бе поразена от силата на смелчака Данко, който изгорил заради хората сърцето си и умрял, без да им иска нещо в награда. Старицата дремеше. Аз я гледах и си мислех: „Колко ли още приказки и спомени са останали в нейната памет?” И мислех за великото горящо сърце на Данко и за човешката фантазия, създала толкова прекрасни и силни легенди... Духна вятър и оголи изпод дрипите сухата гръд на старицата Изергил, която заспиваше все по-дълбоко. Покрих старческото и тяло и сам легнах на земята до нея. В степта беше тихо и тъмно. По небето все пълзяха облаци, бявно, досадно...Морето шумеше глухо и печално...

 

Максим Горки

Коментари   

+1 #2 RE: Горящото сърце на Данко klachiankata 2011-09-26 20:51
Даа,сега я разбираме по друг начин.Сърцето я осмисля иначе и как като дете не съм обърнала внимание на "Само един предпазлив човек забелязал това и боейки се от нещо, настъпил с крак гордото сърце...И ето то се разсипало на искри и угаснало..."
Цитат
#1 RE: Горящото сърце на Данко Кармен 2011-09-25 21:56
Една приказка от моето детство!Но сега я пропрочитам с нов поглед.
"„Не може да се отмести камък от пътя с мислене."
Цитат

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature