"Бяха живели достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта." - Габриел Гарсия Маркес, "Любов по време на холера"

През призмата на времето разбираш любовта.
На кой какво си дал и колко са ти взели?
Дали си обеднял в царския палат
или забогатял сред вехтории и стари дрехи.

През призмата на времето и белите коси
разбираш кой те е обичал и кой не си обичал ти.
Поставяш на везните омразата и любовта,
а по средата е оста на съвестта.

- Обичам те завинаги! - прошепнато в нощта.
Оказва се лъжа през призмата сега.
„Завинаги“ разклаща оста на съвестта.

Обичам те сега! Без бъдеще и обещания.
А после през призмата на 100 лета,
пред прага на смъртта, кажи:
- Обичал съм те винаги!

За любовта, за нейната цена,
за силата и слабостта
свидетел ням е съвестта.
За любовта говориш само пред смъртта.
Останалото е лъжа. И привилегия...
Поетите възпяват за бъдещето - любовта.

- Обичал съм те винаги!
- Завинаги в миналото!

22.01.2021
ЮлиЯна Шапкарова