• Ако някога дойде ден,
• в който не сме заедно,
• трябва да знаеш някои неща...
• Ти си по-смел,
• отколкото вярваш,
• по-силен,
• отколкото изглеждаш
• и по-умен, отколкото си мислиш.
• Мечо Пух
• ----

Не обичам сбогуванията
никога не съм ги обичала,
но се налага да ги правя.
Що за дума "сбогом"?
С бог?
Че откъде знаем,
че човека, с който
се разделяме
тръгва на някъде с бога?
Ами ако тръгва с дявола?
Е да, ясно ние му пожелаваме
да върви с бога.
Звучи така, сякаш много ни се иска
да се отървем от него
и го поверяваме в ръцете на бога.
Да върви с бога, той върви с бога.
Успокояващо е за съвестта.
За нашата съвест.
Обаче има и друг
подобен израз:
"Върви по дяволите!"
Или "Върви с дяволите!"
Ние не можем да преценим
как иска да върви човека,
с който се разделяме
с бога ли или с дявола?
Защо тогава трябва да се
сбогуваме или да се сдяволуваме?
Просто, за да кажем нещо?

За да не гледаме тъпо в пространството?
Защото въпросния човек, вече отдавна
трябва да е станал празно пространство
или да е оставил празно пространство
след себе си, щом решаваме, че
трябва да го запълним с някакви думи.

Думи, които нямат значение и смисъл
освен да създадат у нас чувство на драматизъм.
Колко нещастие и страдание са се натрупали
в сбогуването, колко разплакани очи
и разбити сърца.

Ах!

Защо пък да не прибавим и себе си
към числото на страдалците?
Някак си е възвишено да се поставим в тази роля.
Облагородяващо, подхранващо духовния ни разтеж.
Клишета, равносилни на цинизъм.
Отново запълване на празното пространство
с някакви заучени фрази,
просто така, за да дрънкаме нещо.
Или да пишем, както правя аз.

/Спря тока/

С Катето се срещнахме в коридора на жилището
с усмивки, които всеки момент предвещават избухване в смях.

Аз и казах:

- "Енергиите!" И избухнахме в смях.
"Енергийте" стана неше нарицателно,
което на ню ейдж езика обяснява
спирането на тока и други разни
"свръхестествени неща."
Или съвсем прозаични, като
натоварена електропреносна мрежа.

/Пуснаха тока/

Още бяхме в коридора - смеейки се.
Спрях да се смея и и казах:
 - Аз пиша за едно сбогуване.
А тя отговори: - "Аз пиша за Амазония!"
Явно някой пише не каквото трябва,
щом "енергийте" спряха тока.
Вероятно аз пиша не каквото трябва.
Смешна случка, да се чете като хумор.

Ето как сбогуването или сдяволуването
може да запълни празното пространство
със смях.

Не беше предвидено. Виждах се в ролята
на измъчена от страдания душа,
която вече започва да подсмърча
в очакване на първата сълза.
Катето ме попита: "С кого се сбогувам?"
Казах и че просто се сбогувам.
Тя не би искала да чуе конкретно име.

Аз и обясних, колко контрастно
ще се получи публикуването на моето сбогуване
над нейното: "Честит рожден ден любов!"

Харесваме контрастите и силните емоции и чувства.
Те ни показват, че сме живи.
Мъртвите хора не изпитват нищо.
Началото и края.
Алфата и Омегата.
Преоткриването на любовта.
И разделянето с любовта.
Вдигането на завесата на театралната постановка.
И спускането на завесата.
Смеха и сълзите.
Спирането на тока.
И пускането на тока.

Оставеното празно пространство,
което запълних с празни думи...

Многоточието би могло да се тълкува като надежда
за нещо, което може да запълни празното.
Дали бих посъветвала друг човек
да постави многоточие?

Не!

Бих казала:

"Отвори проклетата врата, излез от мястото, времето и човека, който те разболява с любовта си или с липсата и. Прекрачи прага  и затвори вратата след себе си завинаги!"

18. 01. 2012г.

Юлияна Шапкарова