Ти сънуваш - рече тя. - И аз съм част от твоя сън. Машинално кимнах в съгласие, но не бях убедена, че сънувам. - Ти ли си лечителката? - попитах аз.

- Аз съм Есперанса - рече тя. - Аз съм тази, която носи сънищата.

Гласът й беше плавен и необичайно нисък. Имаше в него някакъв особен, екзотичен нюанс, като че ли испанският - който тя говореше гладко - бе език, непривичен за мускулите на горната й устна.

Постепенно звукът от гласа й се усили, докато се превърна в безплътна сила, изпълваща стаята. Напомняше ми течаща вода в дълбините на пещера.

- Тя не е жена - измърморих си аз. - Тя е звукът на мрака.

- Сега ще премахна причините за твоите кошмари -рече тя, като заби властно поглед в мен, докато пръстите й леко обхванаха врата ми. - Ще ги извадя една по една - обеща тя.

Ръцете й се движеха по гръдния ми кош като мека вълна. После се усмихна и ме подкани с жест да разгледам отворените й длани.

- Виждаш ли? - рече тя.- Излязоха толкова лесно. Тя ме гледаше така щастлива и доволна, че не можах да събера кураж да й кажа, че не виждам нищо в ръцете й.

Убедена, че лечебният сеанс е приключил, аз й благодарих и се изправих в леглото. Тя укорително поклати глава и внимателно ме бутна назад да легна отново.

- Ти спиш - напомни ми тя. - Аз съм тази, която носи сънищата, забрави ли?"

Из: "Живот в сънуването"

Флоринда Донер