Предлагам на вашето внимание няколко откъса от книгата Квартеронката на Майн Рид. Щата Луизиана, река Мисисипи и един ог големите градове на Луизиана - Ню Орлиънс винаги са събуждали моя интерес с културата, историята си и онази мистична загадъчност на негърската магия, медицина и тайнства. Рядко се е случвало белите заселници да треперят в неприкрит ужас от местни, заварени върху територията на САЩ шамани. Това, което местните не са успяли да направят са го сторили негърските знахари, докарани в робство.

Случвало се е, така че цели смейства плантатори - робовладелци са умирали за броени минути, жертви на отмъщение, заради безчовечното си отношение към робите. Плантаторите са имали глупостта да наемат в кухните си за работници негри-роби отлично запознати с лечебните, но и отровни свойства на редица растения. Малки дози от тези растения поставяни в храната при готвене са покосявали смъртоносно семейството на робовладелеца.

Когато към тайнствената, недоказуема по онова време смърт се добавят странните, непознати на белия човек негърски ритуали, духовност и екстатична музика, става ясно как демона на страха и ужаса е обладавал белия заселник, дръзнал да експлоатира негри. Луизиана е едно от местата изпълнение с такава тайнственост, екзотичност и загадъчна духовност. Повече от две трети от населението на Френска Луизиана, близо до град Ню Орлиънс са били негри - роби по плантациите.

Интересно е да прочетем и определенията за креол и квартерон. Креол е понятия, което често се бърка дори и от англо-американци. Някои смятат, че креолът е човек със смесена кръв. Не е така. Креолът е потомък на французин, но роден в Америка. Неговият синоним "криоло" се употребява в цяла Латниска Америка по отношение на хора от испанско потекло, но родени в Америка, деца на испанци от стара Испания.

Френското "креол" и испанското "криоло" означават съответно французин и испанец, както "янки" означава англичанин. "Креол" и "криоло" означават местен жител. Но истинския креол не е от смесено потекло, що се отнася до индианска или африканска кръв. Креолът със смесена кръв се нарича "креол-мулат", "креол-метист", "креол-квартерон" и т.н., но никога само "креол". Квартероните от своя страна са потомци на майка-мулатка и бял баща.

Юлияна Шапкарова

 

Сънища

Унесен в сладкия си любовен блян, продължих да блуждая — къде и колко време, не мога да кажа, понеже не обръщах внимание нито на разстоянието, нито на посоката.

Стреснах се от този унес, когато забелязах пред мене да блести по-ярка светлина; скоро след това излязох от тъмната сянка на гората. Стъпките ми, направлявани от случайността, бяха ме извели на хубава поляна, където грееше топло слънце, а земята бе изпъстрена с цветя. Това бе малка дива градинка, осеяна с цветчета в много багри, между които биеха на очи бигнониите и яркоцветните венчета на червения памук. Дори и гората, която заграждаше от всички страни този малък цветарник, беше гора от цъфтящи дървета.

Имаше няколко вида магнолии: големите лилиевидни цветове на някои от тях бяха вече отстъпили място на огненочервените шишарки, които не по-малко се хвърляха в очи и изпълваха въздуха със силния си, но приятен дъх. Наред с тях растяха други красиви дървета и смесваха уханието си с дъха на магнолиите. Не по-малко интересни бяха рожковите дървета (gleditschia) с хубавите си перести листа и дълги моравокафяви шушулки; вирджинският лотос с кехлибарени плодове и единствената по рода си маклура с големи околоплодници, подобни на портокали, която напомня за флората на тропиците.

Есента едва започваше да багри гората и няколко следи от блестящата й палитра вече личеха между листата на лавровото дърво, смрадликата (rhus), персимона (diospyros), тупелото с име на нимфа и всички други разновидности на американската sylva, които обичат да се пременят пищно, преди да се разделят с капещите си листа. Жълто, оранжево, алено, червено с много междинни оттенъци се набиваха в очи, бляскаха в ослепителните лъчи на пладнешкото слънце и произвеждаха неописуем coup d’oeuil. Гледката напомняше повече крещящ театрален декор, отколкото истинска природна картина.

Няколко минути стоях обзет от възхищение. Любовният блян, в който се бях унесъл, се засили под въздействието на тази красота; не можех да не се сетя за Аврора; ако беше тука да се наслаждава на прекрасния изглед, да върви с мен по тази цветна поляна, да седне до мен в сянката на магнолиите, тогава щастието ми щеше да е наистина пълно. Никъде по земята нямаше гледка, по-хубава от тази. Това беше истинско убежище на любовта!

Не липсваха и влюбени: две хубави гълъбчета, птици, олицетворяващи нежните чувства, бяха кацнали едно до друго на една вейка на божуровото дърво, а бронзовите им гушки се издуваха от време на време от тихи любовни звуци.

Ах, колко завиждах на тези малки създания! Колко много бих се радвал на съдба като тяхната! Заедно, щастливи, всред ярките цветя и сладките ухания да се любят по цял ден… да се любят цял живот!

Те ме сметнаха за неканен гост и щом видяха, че се приближавам, трепнаха с крила и се издигнаха във въздуха. Може би ги беше страх от лъскавата ми пушка. Напразно. Нямах намерение да им сторя зло. Сърцето ми не би дало да наруша съвършеното им блаженство.

Но не, те не се страхуваха от мене, защото иначе щяха да отлетят по-нататък. Те само се преместиха на съседното дърво и там, кацнали едно до друго, пак подхванаха любовния си разговор. Погълнати във взаимни ласки, те вече бяха забравили за моето присъствие.

Продължих да наблюдавам тези хубави същества — олицетворение на нежност и любов. Хвърлих се на тревата и загледах как нежно се целуваха и гукаха те. Завидях на щастието им.

За нервите ми, които дни наред бяха опънати от необикновено напрежение, настъпи сега естествена реакция и аз се почувствувах уморен. Във въздуха витаеше някаква сънливост — нещо упояващо, нещо, което произтичаше от действието на слънчевите лъчи и дъха на цветята. То подейства на духа ми и аз заспах.

Спал съм само около един час, но сънят ми беше изпълнен със сънища и за кратко време пред мене се изредиха много видения. Много картини се явяваха пред дремещата ми душа и след това се стопяваха. В тях, къде повече, къде по-малко, имаше действащи лица, но две от тях винаги вземаха участие, и двете с ясно очертана фигура и лице. Те бяха Йожени и Аврора.

В сънищата ми се появяваше и Гаяр, и негодникът-надзирател, и Сципион, и благото лице на Райгарт, и добрият Антоан, доколкото си го спомнях. Дори злощастният капитан на парахода „Магнолия“ и мястото на крушението — всичко бе възпроизведено с мъчителна яснота.

Но не всичките ми видения бяха мъчителни. Някои, точно обратно, бяха мигове на блаженство. Придружен от Аврора, аз блуждаех през цъфнали поляни и разменях с нея сладки признания за взаимна любов. В съня ми се представи и мястото, където лежах, и гледката, която ме заобикаляше.

Най-странното беше това, че сякаш и Йожени беше с нас, и тя също беше щастлива; беше се съгласила да се оженя за Аврора и дори ми помагаше да стигнем до този щастлив край!

В това видение Гаяр се явяваше като злодей и ми се стори, че след известно време той се помъчи да откъсне Аврора от мене. Последва борба, а след това сънят бързо се прекъсна.

Пред мене се изпречи нова картина — ново видение. В нея Йожени играеше ролята на зъл дух. Сънувах, че е отхвърлила молбата ми и отказала да продаде Аврора. Представях си я ревнива, враждебна, отмъстителна. Присъни ми се, че отправя към мене клетви, към годеницата ми — заплахи. Аврора плачеше. Това бе мъчително видение.

Картината се промени отново. Аврора и аз бяхме щастливи… Тя беше свободна… беше вече моя и ние бяхме оженени. Но тежък облак помрачаваше нашето щастие. Йожени беше умряла!

Да, умряла. Струваше ми се, че се навеждам над нея и вземам ръката й. Изведнъж пръстите й обхванаха моите и здраво ги стиснаха. Този допир ми се стори неприятен и се помъчих да си дръпна ръката, но не успях. Студената лепкава ръка стискаше пръстите ми и въпреки всичките си усилия не можех да се освободя! И изведнъж нещо ме жилна и в същия миг студената ръка се отпусна и ме освободи.

Ужилването обаче ме събуди и очите ми неволно се обърнаха към ръката, която още ме болеше.

Наистина ръката ми беше ухапана и оттам течеше кръв!

Ужас се разля по жилите ми, когато в ушите ми прозвуча „скър-р-р-р“, звукът на crotalus; като се огледах, видях лъскавото тяло на влечугото, което се беше проточило в тревата и бързо се плъзгаше напред.

 

Ухапан от змия

Болката не беше насън; кръвта на китката ми не беше въображение. И болката, и кръвта бяха истински. Беше ме ухапала гърмяща змия!

Обхванат от ужас, скочих на крака, несъзнателно прекарах ръка през раната и избърсах кръвта. Раничката беше съвсем незначителна, сякаш направена с върха на ланцет и от нея бяха протекли само няколко капки кръв.

Такава рана надали би уплашила и едно дете, но аз, зрял мъж, бях ужасен, понеже знаех, че този малък разрез е направен от страхотен инструмент — от отровния зъб на змия… и може би след един час ще бъда мъртъв!

Първата ми подбуда беше да догоня змията и да я унищожа, но преди да успея да го сторя, влечугото избяга далеч от мен. Наблизо лежеше кух дънер — ствол на голямо божурово дърво с прогнила сърцевина. Змията се устреми натам — сигурно това беше нейното убежище — и преди да мога да я настигна, видях как дългото лигаво тяло с ромбоидни петна се скри в тъмната кухина. Още едно „скър-р-р“ долетя до слуха ми и змията изчезна от погледа ми. Стори ми се, че този победоносен звук сякаш бе нададен, за да ме дразни!

Сега вече не можех да достигна влечугото, но и да го убиех, туй нямаше нищо да ми помогне. Неговата смърт не можеше да противодейства на отровата му, която вече беше в моите жили. Прекрасно разбирах това, но въпреки всичко щях да го убия, ако можех. Изпитвах яд и жажда за мъст.

Но това беше само първата подбуда. Изведнъж тя преля в чувство на ужас. Имаше нещо толкова злокобно във вида на това влечуго, нещо толкова странно в начина, по който ме нападна и избяга, щото, след като го изгубих от погледа си, внезапно ме обзе някакъв свръхестествен страх — някакво суеверие, че тази гадина притежава сатанински разум!

Под впечатлението на тази мисъл стоях няколко мига напълно объркан.

Видът на кръвта и парещата рана скоро ме накараха да дойда на себе си и ми подсказаха, че е необходимо да взема незабавни мерки, да намеря противоотрова. Но каква противоотрова?

Какво разбирах аз от такива работи? Изучавал бях само класически науки. Наистина напоследък бях отделил известно внимание на ботаниката, обаче знанията ми се простираха само до горските дървета, а никое от тези, с които се бях запознал, не притежаваше лечебни свойства. Не знаех нищо за тревите, за телчарките, за „aristolochia“, които биха могли да ми помогнат сега. Гората може да е пълна с противоотровни средства и дори да съм заобиколен от тях, и пак да умра. Да, можех да лежа върху корена сенега и всред ужасни гърчения да отроня последната си въздишка, без да зная, че коренището на това скромно растение би могло за няколко часа да пропъди отровата от жилите ми и да ми дари живот и здраве.

Не губех време да размишлявам как да се спася с подобни средства. Бях обладан само от една мисъл — да стигна, колкото може по-скоро Бренжиер. Възлагах всичките си надежди на Райгарт.

Бързо грабнах пушката си, навлязох отново под тъмните сенки на кипарисовите дървета и с нервни крачки забързах напред. Тичах толкова бързо, колкото можеха да ме носят краката, ала сътресението от изпитания ужас като че беше обезсилило цялата ми снага и коленете ми при всяка крачка се удряха едно о друго.

Носех се все напред, без да обръщам внимание на моята слабост или на нещо друго, мислех само как да стигна Бренжиер и Райгарт. През паднали дървета, през гъсти камъши, през горички от палмето и гъсталаци от папайя минавах аз, като махах клоните от пътеката и раздирах кожата си на всяка стъпка. Напред, през бавни рекички, през лепкава кал, през лигави локви, пълни с ужасни тритони, и жабурняци на огромната rana pipiens, чието дрезгаво високо крякане звучеше зловещо в ушите ми на всяка крачка. Напред!

„Чакай! Къде отивам? Къде е пътеката? Къде са следите от стъпките ми? Тук ги няма… там ги няма. Боже мой! Аз съм ги загубил!… Загубил! Загубил!“

Тези мисли минаваха през ума ми бързо като светкавица. Оглеждах се тревожно. Взирах се в земята на всички страни. Не виждах ни пътека, ни следи, освен току-що направените от мен. Не виждах никакъв знак, който да си спомнях. Изгубил бях пътя. Нямаше съмнение, бях се загубил!

Потръпнах от отчаяние — кръвта изстина в жилите ми при мисълта за моето нещастие.

Нищо чудно! Да се загубя в гората, значи да загина. Достатъчен е един-единствен час. За това време отровата щеше да свърши работата си. Само вълците и лешоядите ще ме намерят. О, боже!

Сякаш за да се убедя още по-сигурно в ужасната си участ, в този момент си спомних как съм слушал да разправят, че тъкмо в този сезон — в горещата есен — отровата на crotalus била най-смъртоносна и действала за най-късо време. Имало случаи, когато ухапването било гибелно само след един час.

„Боже милостиви — помислих си аз, — само след един час няма да съм вече между живите!“ — Тази мисъл ме накара да застена.

Опасността ме подтикна към нови усилия. Върнах се по стъпките си. Това като че ли беше най-доброто, което можех да направя, защото в мрачния кръг около мене нямаше нищо, което да показва, че се приближавам към откритите полета на плантациите. Не можех да зърна ни късче небе — този радостен знак за горския пътник, който подсказва близостта на поляните. Дори и небесата над главата ми бяха скрити от моя поглед и когато се обърнах към тях с молитва, очите ми срещнаха само тъмния клонак на кипарисите с печалната им драперия от „tillandsia“.

За мене нямаше друг избор, освен да се върна обратно и да се помъча да намеря загубената пътека или пък да се лутам, оставяйки се на слепия случай.

Спрях се на първата възможност. Пак тръгнах да се промъквам през камъши и гъсталаци от палмето, наново се прехвърлих през бавни рекички и прегазих кални локви.

Не бях изминал повече от стотина метра по обратния път, когато започнах да се съмнявам и в него. Бях прекосил едно по-високо и по-сухо пространство. Тука не личаха никакви следи и аз не знаех къде отивам. Опитах няколко посоки, но не можах да открия правия път. Смутих се и в края на краищата съвсем се обърках. Бях се загубил отново!

Да бях се загубил в гората при обикновени обстоятелства, нямаше да има голямо значение — щях да се полутам един-два часа, може би щях да преспя в сянката на някое дърво и да потърпя с празен стомах. Но колко различно беше положението ми сега, с ужасните мисли, които ме гнетяха! Отровата бързо проникваше в кръвта ми. Струваше ми се, че вече я усещах да пълзи по жилите ми!

Още един опит да намеря поляните!

Този път тръгнах наслуки. Помъчих се да вървя право напред, но без успех. Грамадните пирамидални дървета, толкова характерни за тези coniferoe, преграждаха пътя ми, а като ги заобикалях, бързо изгубвах всякакво понятие за посоката.

Продължавах да блуждая ту като се влачех уморено през мрачни ровове, ту като залитах през блата или се катерех през огромни повалени дънери. По пътя подплашвах хилядите обитатели на влажната гора, които ме посрещаха с виковете си. Крещеше чаплата, бухаше блатният бухал, земната жаба надаваше своя тръбен зов, а отвратителният алигатор ревеше ужасно със зинали челюсти и страхливо пропълзяваше по-далеч от моя път, макар от време на време да ми се струваше, че ей сега ще се обърне и ще се хвърли отгоре ми!

„О! Нататък е светло!… Небе!“

Това беше само малко късче синьо небе — едно кръгче, не по-голямо от чиния. Но вие не можете да разберете с каква радост поздравих аз това светло петънце. То беше като фар за моряка, загубил се в морето.

Сигурно бяха поляните! Да, аз виждах слънцето да грее между дърветата и като напредвах, хоризонтът се отваряше все повече. Без съмнение пред мене бяха плантациите. Озова ли се веднъж там, ще се спася. Райгарт положително ще знае как да премахне отровата или да приложи някаква противоотрова.

Продължих напред с туптящо сърце и напрегнат взор — напред, към бляскавата светлинка пред мене.

Синьото петно растеше, появиха се и други късчета небе, гората се разредяваше, аз се приближавах до нейния край.

Почвата ставаше по-твърда и по-суха с всяка крачка, а дърветата по-ниски. Безформените коренища на кипарисите вече не ми пречеха да напредвам. Сега минавах между божурови дървета, дрянове и магнолии. По-нарядко растяха те, по-лек и не толкова сенчест ставаше листакът отгоре, докато най-после си пробих път през последната преграда на шубраците и излязох на открито.

От гърдите ми се изтръгна болезнен вик, вик на отчаяние. Бях се върнал там, откъдето бях тръгнал — пак стоях на същата поляна!

Не се опитах повече да намеря пътя. Умората, разочарованието и огорчението сковаваха всичките ми сили. Залитнах към един повален дънер — същият, който подслоняваше змията, моя убиец! — и седнах сломен и объркан.

Тъй изглежда е било писано — да умра на тази прекрасна поляна, сред тези ярки цветя, сред гледката, на която тъй неотдавна се бях възхищавал, и на същото място, където бях ранен смъртоносно!

 

Майн Рид

следва...

Коментари   

#1 RE: Тайнствената ЛуизианаKamino 2012-03-18 17:47
Още някои интересни подробности за Луизиана...

Истината е там, че Нови Орлеан се отличава с една доста рядка особеност. Той се състои от два различни града — френски и американски. Бих казал дори от три, защото има и испански квартал, който се различава от другите два и където на ъгъла можете да видите испанския надпис „calle[2]“, като например calle de Casacalvo, calle del Obispo и други. Тази особеност става ясна, ако погледнем историята на Луизиана. Луизиана е станала колония на французите в първата част на осемнадесетото столетие, а Нови Орлеан е бил основан в 1717 г. Французите са владели Луизиана до 1762 г., когато тя е била отстъпена на Испания и останала в нейни ръце за близо петдесет години — до 1798 г., след това Франция отново станала нейна господарка. Пет години подир това Наполеон продал тази ценна област на американското правителство срещу 15 000 000 долара — най-добрата сделка, сключена някога от Брата Джонатан[3] и явно неизгодна за Наполеон. В края на краищата. Наполеон е бил прав. Прозорливият корсиканец без съмнение е предвидял, че тя не би могла да остане за дълго френско владение. Рано или късно над Града на завоя щеше да се вее американското знаме; неизгодната сделка на Наполеон без съмнение спести на Америка една война, а на Франция едно унижение. Тази смяна на господари обяснява и особения състав на населението на Нови Орлеан. Белезите, присъщи и на трите народности личат по неговите улици, неговите къщи, по чертите, навиците и облеклото на гражданите. В нищо друго народностният отпечатък не се е проявил толкова подчертано, както в различните архитектурни стилове. В американския квартал ще видите високи тухлени жилища по на няколко етажа, с блестящи фасади, с няколко реда прозорци; тук светлината и украсата са съчетани със същественото и полезното. Това е типично за англо-американц ите. Не по-малко типични за французките нрави са леките дървени едноетажни къщички, боядисани в ярки цветове, със зелени парапети на верандите и с прозорци, които се отварят като врати, а зад тях богато надиплени прозирни пердета. Също така типични за сериозния и тежък нрав на испанеца са масивните мрачни постройки от камък и вар във величествен мавритански стил, каквито все още се виждат из улиците на Нови Орлеан. Най-прекрасният образец между тях е голямата катедрала, която ще стои като паметник на испанското владичество дълго след като и испанското, и френското население бъде погълнато и претопено в аламбика на англо-американс ката пропаганда. Американската част на Нови Орлеан е разположена нагоре по течението на реката и е известна като предградия „Дева Мария“ и „Благовещение“. Каналната улица я отделя от френския квартал; това е старият град, населен главно с креоли, французи и испанци. Преди няколко години френското и американското население са били почти равни на брой. Сега саксонският елемент преобладава и бързо поглъща всички други. С време мързеливият креол ще трябва да отстъпи пред дейния американец — с други думи, Нови Орлеан ще се поамериканчи. С това напредъкът и цивилизацията ще спечелят за сметка (по мнението на сантименталната школа) на поетичното и живописното. И тъй, в Нови Орлеан има два отделни града. Всеки от тях има своя отделна борса, свой общински съд и управление, всеки има свое средище за развлечение на висшето общество, свое място за разходка за flaneurs[4] — а този югозападен метрополис може да се гордее с голям брой такива безделници, — свои собствени театри, бални зали, хотели и кафенета. Всъщност човек като измине само няколко крачки, се озовава в съвършено друг свят. Да пресечеш Каналната улица, е все едно да се пренесеш от Бродуей[5] на парижките булеварди. Огромна разлика има и в занятията на жителите от двата квартала. Американците боравят с най-важните стоки за човешкия живот. В тяхната част на града се намират огромни складове за храни, памук, тютюн, дървен материал и различни суровини. От друга страна, по-изисканите тъкани, дантели, скъпоценни камъни, моди и модистки, коприни и сатени и всички предмети на bijouterie и virtù[6] минават през по-ловките пръсти на креолите, защото те са наследили и умението, и вкуса на парижките си прадеди. Във френската част се срещат и изтънчени стари богати търговци на вино, натрупали състояния от внос на вина от Бордо и Шампан, понеже „бордо“ и „шампанско“ са двете вина, които се леят най-изобилно по бреговете на Мисисипи. Не липсва и чувство на неприязън между двете народности. Якият предприемчив кентъкианец е склонен да презира веселия французин, който обича развлеченията, докато този — особено старият креолски благородник — се държи надменно спрямо bizarrerie[7] на северняка, поради което между тях нерядко избухват вражди и стълкновения. Нови Орлеан е par excellence град на дуелите. В това отношение креолът е съвсем равен с кентъкианеца — те напълно си подхождат по дух, смелост и умение. Познавам много креоли, които са прочути с броя на техните дуели. Една оперна певица или балерина често става причина за десетина и повече дуели — в зависимост от нейните съвършенства или може би несъвършенства. Карнавалите и квартеронските балове също често се превръщат в арена на свади между посещаващите ги младежи с разгорещена от виното кръв. Нека никой не си въобразява, че животът в Нови Орлеан е беден откъм произшествия и приключения. Не би било лесно да се намери друг град, в който да има толкова малко проза.
Майн Рид

[1] Rue (фр.) — улица

[2] Calle (исп.) — улица

[3] Брат Джонатан — нарицателно за американец, както и Чичо Сам

[4] Flaneur (фр.) — безделник, скитник

[5] Бродуей — една от главните и най-шумни улици на Ню Йорк

[6] Bijouterie и virtù — накити и старинни рядкости

[7] Bizarrerie (фр.) — чудноватост.

[8] Джон Бул — нарицателно за англичанин
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature