Беглецът

Човек рядко се отказва от живота, докато не направи всичко, за да го запази. Отчаянието е силно чувство, но има хора чийто дух и то не може да сломи. По-късно в живота моят дух не би се огънал пред такива обстоятелства, каквито ме заобикаляха, но тогава бях млад и не бях преживявал изпитания. Това сковано състояние на ума не продължи дълго. Разумът ми се възвърна и аз реших да направя още един опит да се спася.

Нямах никакъв друг план, освен да се помъча още веднъж да се измъкна от лабиринта на дърветата и тресавищата, в който бях попаднал, и да се опитам отново да стигна селото. Стори ми се, че се сетих за посоката му, след като видях откъде бях навлязъл в поляната първия път. Но в края на краищата и това не беше съвсем сигурно, а само предположение. Когато най-напред дойдох на поляната, не гледах много накъде вървя. Бях я пребродил, преди да легна да спя. Може би я бях обиколил и преди да изляза на нея, защото цялата сутрин бях скитал.

Докато тези размишления се нижеха бързо през ума ми и отчаянието отново завладяваше духа ми, изведнъж си спомних, че бях чувал да се употребява тютюнът като силна противоотрова при ухапване от змии. Странно, че не беше ми дошло на ума по-рано. Но всъщност нямаше нищо чудно, тъй като до този миг мислех само как да стигна Бренжиер. Понеже не се уповавах на собствените си знания, мислех само за лекаря. Едва когато се уверих, че не ще мога да стигна до него, започнах да мисля как да си помогна сам. Тогава си спомних за тютюна.

Както е бърза мисълта, тъй бързо и кутията с пури се озова в ръцете ми. За моя радост в нея имаше една пура, аз я извадих и започнах да наквасвам тютюна, като го дъвчех. Бях чувал, че той трябва да се налага именно така на мястото, ухапано от змия.

Отначало устата ми беше суха, но горчивите листа скоро я изпълниха със слюнки и след малко бях ги сдъвкал на каша, макар че ми се повдигаше и бях почти отровен от силния никотин.

Наложих тази каша на китката си и започнах силно да разтърквам раната си с нея. Сега забелязах, че ръката ми беше чувствително отекла чак до лакътя; започнах да усещам и една особена болка по цялата й дължина! О, боже! Отровата се разпространяваше, разпространяваше се бързо и сигурно! Струваше ми се, че я усещам как пълзи по жилите ми като течен огън!

При все че бях сложил никотин, имах много малко вяра в него. Бях чувал само между другото да го споменават като лечебно средство. Може би това е, мислех си аз, една от хилядите измислици, в които хората обичат да вярват. Бях го употребил само като „безнадежден опит“.

Вързах кашата на китката си — парче от ръкава ми послужи за бинт, — обърнах се към посоката, в която възнамерявах да вървя, и отново тръгнах напред.

Не бях направил и три стъпки, когато краката ми изведнъж се сковаха. Спрях, понеже накрая на поляната точно пред мене забелязах човек.

Тъкмо беше излязъл от шубраците, към които се бях запътил аз, и като ме зърна, изведнъж спря, може би изненадан, че вижда човек като него в такъв пущинак.

Посрещнах появяването му с радостен вик. „Водач!… Спасител!“ — мислех си аз.

Какво беше моето изумление, моето огорчение, моето възмущение, когато той внезапно ми обърна гръб, шмугна се в храстите и изчезна от погледа ми!

Бях поразен от това странно държане. Успях да хвърля само бегъл поглед към лицето на човека, преди да се обърне. Видях, че е негър и има уплашен вид. Но с какво можех да го уплаша аз?

Извиках му да спре, да се върне. Виках го с умоляваш тон, със заповеднически тон, заплашвах го. Напразно. Той нито забави своя бяг, нито спря. До мене долиташе пращенето на клоните, като си проправяше път през гъстака, и с всеки миг този звук ставаше все по-далечен.

Това беше единствената ми възможност да си намеря водач. Не биваше да я изгубя и аз се спуснах да го гоня.

Ако притежавам някакво физическо качество, в което съм сигурен, това е бързината на моите крака. По това време никой индиански бегач не можеше да ме надмине, а още по-малко един тромав негър с дълги ходила. Бях сигурен, че ако още веднъж зърнех този чернокож, щях скоро да го настигна; обаче тъкмо в това се заключаваше мъчнотията. Докато се колебаех, бях му дал голяма преднина и сега беше потънал в дебрите на гъсталака.

Но аз го чувах как си проправяше път през храстите като дива свиня и водейки се по звука, продължавах да го преследвам.

Бях вече доста изморен от предишните си усилия, но тъй като животът ми зависеше от това, дали ще настигна негъра, събрах сили и се понесох като хрътка. За щастие въпросът не се свеждаше само до бързо бягане, иначе гонитбата щеше да приключи много скоро. Мъчнотията се заключаваше в преминаването през храсти и заобикалянето на дънери; трябваше да си проправям с много усилия път между клоните и много пъти да извивам в зигзаг, за да успея да зърна този, когото гонех!

Обаче най-после успях. Шубраците се свършиха. Само разкривените стволове на кипарисите се издигаха от мочурливата черна почва и далече, в една от пътеките, образувани между дърветата, видях негъра, който все още тичаше с всички сили. За щастие дрехите му бяха светли, иначе нямаше да мога да го различавам от тъмните сенки. Дори и сега едва го зърнах, и то на доста далечно разстояние.

Но вече бях излязъл от гъсталаците и можех да тичам свободно. Сега всичко зависеше от това, колко бързо щях да го гоня, и след по-малко от пет минути аз тичах по петите на негъра и му виках да спре.

— Стой! — крещях аз. — Спри се, за бога!

Негърът не обърна никакво внимание на моите молби. Дори не извърна глава, а продължи да тича с усилия през калта.

— Стой! — задъхан повторих с последни сили. — Спри се, човече. Защо бягаш от мене? Аз няма да ти сторя никакво зло.

Ала и тези думи не му направиха впечатление. Аз не получих отговор. Напротив, струваше ми се, че той затича още по-бързо или може би просто беше излязъл от мочурището и бягаше по твърда земя, докато аз сега навлизах там.

Струваше ми се, че разстоянието между нас отново се увеличи и започнах да се боя, че въпреки всичко той може да ми избяга. Чувствах, че животът ми зависи от изхода на тази гонитба. Ако той не ме изведе от гората, ще загина по най-жалък начин. Той трябва да ме изведе. Дали иска, или не, трябва да го принудя да ми помогне.

— Стой! — извиках пак. — Спри или ще стрелям! Вдигнах пушката. Двете цеви бяха пълни. Думите ми прозвучаха съвсем сериозно. И наистина щях да гръмна — не да го убия, но да го спра. Изстрелът можеше да го рани, но нямаше какво да правя. Нямах друг начин да спася собствения си живот.

Повторих ужасното предупреждение.

— Стой… или ще стрелям!

Този път гласът ми прозвуча заканително. Намерението ми беше непоколебимо и изглежда, че негърът го схвана, защото изведнъж се закова на място, завъртя се и застана с лице към мене:

— Стреляй и бъди проклет! — извика той. — Но внимавай, бели човече, гледай да ме улучиш. Бога ми! Ако не улучиш, твоят живот е мой. Виждаш ли този нож! Стреляй сега и бъди проклет!

Докато ми говореше, той стоеше точно срещу мене, изпъчил широките си гърди, сякаш да посрещне смело куршума, а във вдигнатата му ръка блестеше нож!

С няколко крачки се приближих до него и познах, че мъжът със свирепите черти, който стоеше пред мене, беше Габриел от племето бамбара.

 

Бамбара Габриел

Огромният ръст на негъра, мрачният блясък на кръвясалите му очи, решителният поглед, ослепително белите островърхи зъби — всичко това го правеше ужасен наглед. При други обстоятелства може би щях да се уплаша от среша с такъв страшен неприятел, защото наистина го смятах за неприятел. Спомних си как го бях шибнал с камшика, а не се съмнявах, че и той го помнеше. Не се съмнявах, че е тръгнал да ми отмъщава, подбуден отчасти от оскърблението, което му бях нанесъл, отчасти насъскан от подлия си надзирател. Навярно ме е дебнел в гората — може би целия ден — и е чакал удобен случай, за да изпълни намерението си.

Но защо побягна от мен? Дали се страхуваше да ме нападне открито? Е, да… страхувал се е от моята двуцевка!

Но аз спах. Тогава е могъл да се приближи до мене… могъл е… Аха!

Това възклицание се откъсна от устните ми, когато през ума ми се стрелна една необикновена мисъл. Този бамбара беше „змиеукротител“ — така бях чувал — и можел да прави, каквото си ще и с най-отровните змии… можел да ги води, да ги насочва! Да не би той да е насочил гърмящата змия там, където лежах… дали не е той виновен, че тя ме ухапа?

Колкото и да е странно, но това предположение мина през ума ми в този миг и ми се видя допустимо; о, нещо повече — аз направо го повярвах! Спомних си, че бях поразен от нещо особено във влечугото, от злокобния му вид, от някакво висше коварство, проявено в начина, по който избяга; не по-малко странно беше и това, че змията ме ухапа, без да я предизвикам — нещо рядко за една гърмяща змия! Всички тия съображения нахлуха едновременно в ума ми и затвърдиха у мене убеждението, че смъртоносната рана на китката ми не е случайност, а се дължи на Габриел змиеукротителя!

За да дойда до това убеждение, не ми беше нужно ни половината, ни една десета, нито дори една стотна от времето, което ми взе сега, за да ви разкажа за него. То стана с бързината на мисълта, толкова бърза поради това, че всичките обстоятелства, водещи до това заключение, бяха съвсем пресни в паметта ми. Всъщност, докато мислите минаваха през ума ми, негърът не беше още променил изплашеното си изражение, нито пък аз моето изражение на изненада от това, че го познах!

Почти със същата бързина бях разбуден от това чудновато заблуждение. В следващата минута се уверих, че подозренията ми са били несправедливи. Не бях прав спрямо човека, който стоеше пред мен.

Изведнъж стойката му се промени. Вдигнатата ръка се спусна, свирепото изражение на угроза изчезна от лицето му и с мек тон, с толкова мек, колкото можеше да придаде на грубия си глас, той каза:

— А, това сте вие, сподарю… приятелят на черните хора! Дявол да го вземе! Аз мислех, че сте онзи проклет янки, дето мъчи негрите!

— Затова ли бягаше от мене?

— Да, сподарю, затова бягах.

— Тогава ти си…

— Аз съм беглец, да, сподарю, това е вярно — беглец. Не се боя да ви кажа. Габриел ви вярва… Той знае, вие сте приятел на нещастните негри. Гледайте тука.

Като изрече последните думи, той смъкна парцаливата червеникава риза и оголи гърба си.

Това беше страшна гледка! Освен fleur de lis и много други стари клейма, той беше покрит с нови пресни белези. Дълги моравочервени подути резки кръстосваха тъмната кожа във всички посоки и образуваха заплетена мрежа. На места поради съсирената кръв те имаха по-тъмен цвят, докато на други места, където бе минала някоя издадена гънка на спирално плетения бич, самата кожа беше разкъсана. Дори и вехтата риза бе покрита с потъмнели червени петна от кръвта, текла през време на наказанието! Жално ми беше да гледам и неволно извиках:

— Горкият човек!

Изразът на съчувствие явно трогна грубото сърце на бамбара.

— Ах, сподарю! — продължи той. — Вие ме ударихте с конски камшик — това е нищо! Габрел ви благославя за това. Той помпеше вода върху стария Зип против своята воля… той се радваше, когато младият сподар го изпъди от помпата.

— Тъй ли! В такъв случай ти си го вършил насила?

— Да, сподарю, накара ме онзи мъчител на негрите. Той се опита да ме накара да направя същото още един път. Аз не исках да наказват стария Зип още един път… затова вие виждате това тук… дявол да го вземе!

— Затова ли те биха, понеже си отказал да накажеш Сципион?

— Точно така, сподарю Едуард; до кръв, нали видите; но… — тука негърът се подвоуми, а лицето му придоби свирепото си изражение. — Но — продължи той — аз отмъстих на този янки… дявол да го вземе!

— Какво?… Отмъсти ли му? Какво му направи?

— О, дребна работа, сподарю. Съборих го; той падна като вол под нож. Туй е голямо отмъщение за бедния негър. Освен това аз съм беглец, това е също отмъщение! Ха-ха! Те загубиха един добър негър… добър работник на памучните полета… добър работник за тръстика. Ха-ха!

Дрезгавият смях, с който „беглецът“ изрази своето задоволство, ми прозвуча странно.

— И ти избяга от плантацията?

— Точно така, сподарю Едуард… Никога няма да се върна. — След като замълча за миг, той добави още по-подчертано: — Никога няма да се върна там жив!

Докато изричаше тези думи, Габриел сложи ръка на широките си гърди и в същото време застана много решително.

Веднага разбрах, че си бях съставил погрешно мнение за характера на този човек. Бил съм повлиян от неговите врагове, от белите, които се бояха от него. Въпреки страшно свирепото изражение на неговите черти, изглежда че в сърцето му имаше нещо благородно. Бяха го наказали зарад отказа да бичува своя брат-роб. Той беше въстанал против наказанието и беше повалил с удар жестокия си противник. С тази си постъпка беше се изложил на много по-страшно наказание — дори и на опасност за живота си!

Всичко това изискваше смелост. Само свободолюбив дух можеше да вдъхне тази смелост, този дух, който подбуди швейцарския родолюбец да свали шапката на Геслер.

Негърът стоеше с дебелите си мускулести пръсти, разперени на силните гърди, с изправена снага, с глава отметната назад и с очи изпълнени с непоколебима твърдост; от него лъхаше някакво величие, което ме караше да мисля, че в това черно тяло, бедно облечено, с груби памучни дрехи, пламти духът на един истински мъж!

 

Змийски врач

Няколко мига гледах с възхищение този смел негър, този роб-герой. Щях да му се любувам по-дълго, но паренето на ръката ме подсети за бедственото ми положение.

— Ще ме заведеш ли в Бренжиер? — побързах да го запитам аз.

— Не смея, сподарю.

— Не смееш? Защо?

— Сподарят забравя, че съм беглец. Белите ще хванат Габрел… Ще му отсекат ръката.

— Какво? Ще ти отсекат ръката ли?

— Збира се, сподарю… това е закон в Луизиана. Белите като ударят негър, всички се смеят, всички викат: „Бий проклетия негър! Бий го!“ Негър като удари бял човек, отрязват му едната ръка. Много искам да помогна на сподаря Едуард, ама не смея да ида на поляните. Белите хора гонят Габрел от два дена. Проклети копои и ловци са по следите на негъра. Аз помислих, че младият сподар е от тях, затова бягах.

— Ако не ме заведеш, аз ще трябва да умра.

— Да умрете!… Да умрете! Защо сподарят казва това?

— Защото се изгубих. Не мога да намеря пътя да изляза от гората. Ако не стигна при доктора за двадесет минути, няма надежда за мене. О, боже!

— Доктор!… Сподарят Едуард болен? Какво ви боли? Кажете на Габрел. Ако това е така, той ще заведе приятеля на негрите, макар да е опасно за живота. Какво го боли младия сподар?

— Виж! Ухапа ме гърмяща змия.

Оголих ръката си и му показах раната и подутината.

— Ха! Вярно! Истина, това е ухапано от гърмяща змия. Доктор не може помогна за това. И тютюнев сок не помага. Габрел е най-добър доктор за гърмяща змия. Елате, сподарю!

— А! Значи ще ме заведеш?

— Аз ще ви излекувам, сподарю.

— Ти?

— Да, сподарю! Казвам ви, доктор тука не помага… той нищо не разбира… доктор ще ви убие… вярвайте на стария Габ… той ще ви излекува. Хайде, сподарю, няма време за губене.

За миг бях забравил за чудноватата слава на негъра — славата му на змиеукротител и змийски врач, макар едва преди малко да бях мислил за нея. Споменът за това сега се върна, но придружен от съвършено други мисли.

„Без съмнение — мислех си аз — той има необходимия опит, знае противоотровата и как да я употреби. Без съмнение той е тъкмо човекът, който ми трябва. Лекарят, както казва, може да не знае как да ме излекува“.

Съвсем не бях убеден, че докторът би могъл да ме излекува. Тичах при него само като dernier ressort.

„Този Габриел, този змиеукротител, е тъкмо човекът, който ми трябва. Какъв късмет, че го срещнах!“

След миг колебание — докато през ума ми минаваха тези размишления — рекох на негъра:

— Води ме! Ще вървя с тебе!

Къде ли искаше да ме заведе? Какво ли щеше да направи? Къде ли щеше да намери противоотрова? Как ли щеше да ме излекува?

На тези припряно зададени въпроси не получих отговор.

— Вярвайте ми, сподарю; вървете с мене! — Това бяха единствените думи, които промълви негърът и закрачи напред между дърветата.

Не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам.

След като извървяхме няколкостотин ярда през обраслото с кипариси блато, видях тук-там небе пред нас. То подсказваше, че тук гората е разредена и забелязах, че моят водач се запъти натам. Когато стигнахме мястото, съвсем не бях изненадан, като видях, че беше поляната — пак съдбоносната поляна!

Колко различна ми изглеждаше сега! Не можех да понасям яркото слънце, което сияеше по нея. Блясъкът на нейните цветя уморяваше очите ми, от уханието им ми се гадеше!

Може би само си въобразявах всичко това. Не, наистина ми се гадеше, но по съвсем друга причина. Отровата се смесваше с кръвта ми. Тя пареше в жилите ми. Измъчваше ме непоносима жажда и вече усещах онова спазматично свиване на гърдите и затруднено дишане — добре познати признаци на отравяне от змийска отрова.

Може пък и само да съм си въобразявал повечето от тези неща. Знаех, че съм ухапан от отровна змия и не е изключено това да е възбудило въображението ми до крайна степен. Дали признаците действително съществуваха, или не, но аз наистина страдах. Въображаемата ми болка беше като действителна!

Моят другар ме накара да седна. Каза ми, че не било добре да се движа. Искаше да бъда спокоен и да имам търпение и още веднъж ме помоли да „вярвам в Габрел“.

Реших да мълча, но не можех да бъда търпелив. Страданието ми беше твърде голямо.

Подчиних се. Седнах на един дънер — същият дънер на божуровото дърво — в сянката на клонест дрян. Събрал цялото си търпение, седях и чаках нарежданията на змийския врач. Той се беше отдалечил малко и сега кръстосваше поляната с поглед, забит в земята. Изглеждаше, че търси нещо.

„Сигурно някаква билка — помислих си аз, — която расте тука.“

Наблюдавах движенията му с необикновен интерес. Надали е нужно да го казвам, че чувствах как моят живот зависеше от това търсене. Неговата сполука или несполука означаваха живот или смърт за мене. Как ми трепна сърцето, когато видях Габриел да се навежда, а след това да прикляка ниско, сякаш сграбваше нещо на земята! Радостното възклицание, което се изтръгна от неговите уста, отекна по-гръмко от моето и забравил нареждането му да не се движа, скочих от дънера и изтичах към него.

Когато се приближих, той беше коленичил и с ножа си ровеше около едно растение, сякаш искаше да го извади с корен. Това беше малка тревиста билка с обикновено право стъбло, продълговати копиевидни листа и заострено съцветие от прости бели цветчета. Макар и да не знаех тогава, това беше прочутият „змийски корен“ (Polygala senega).

За няколко мига Габриел разкопа земята около растението, след това го издърпа и изтръска корените му от пръстта. Забелязах, че под стъблото бяха натрупани куп дървесинни разкривени коренища, малко по-дебели от тези на скрипката. Те бяха покрити с пепелява кора и нямаха никаква миризма. В жилите на тези корени се криеше противоотровата за змийско ухапване — техният сок беше спасителят на моя живот!

Нито едно мигновение не бе загубено за приготовляването на лекарството. В предписанието на змиеукротителя нямаше никакви йероглифи, нито латински изречения. То се заключаваше в две думи „Дъвчете ги!“ и едновременно с това просто нареждане той остърга кората на едно парче от корена и го сложи в ръката ми. Направих, каквото ми бе казано, и за един миг сдъвках корена на каша и загълтах живителните му сокове.

Вкусът бе отначало сладникав и пораждаше слабо чувство на гадене, но като подъвках още, стана лют и остър и почна да ми щипе на гърлото.

Негърът изтича до най-близкото поточе, напълни една от тежките си обувки с вода, върна се и се залови до мие китката ми, за да махне от раната всичкия тютюнев сок. След като сам сдъвка на каша няколко листа от същото растение, той ги наложи върху ухапаното място и го превърза, както си беше преди.

Сега вече всичко, което можеше да се направи, беше направено. Аз получих нареждане да чакам резултата търпеливо и без страх.

Много скоро цялото ми тяло се обля в изобилна пот и аз започнах непрестанно да храча. Освен това изпитвах силно, желание да повърна — нещо, което щях да направя, ако бях глътнал още малко от сока, защото, взет в големи дози, коренът сенега действува като силно средство за повръщане.

Но от всички чувства, които изпитвах в този момент, най-приятно беше чувството, че съм излекуван!

Странно, но трябва да кажа, че това чувство, силно като убеждение, ме завладя веднага. Аз вече не се съмнявах в изкуството на змийския врач.

 

Майн Рид

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature