Лоа, поне най-важните живеят в „Гвинея”. Думата е изгубила истниското си географско значение, защото „Гвинея” е нещо като нелокализирана Валхала, която лоа напускат, когато са призовани на земята. Отреждат им като местопребиваване един наистина мистичен град – Града сред Полето. За съжаление сведенията, с които разполагаме за това мистично място са оскъдни. Лоа обитават и планините, скалите, пещерите, изворите и блатата. Много от тях живеят на дъното на река или в морските дълбини. Хунган и мамбо притежаващи обширни „знания” ги посещават в морските им жилища и остават дълго при тях. Завръщат се придобили нови възможности, донасят понякога миди като конкретно доказателство за подвига си. Лоа присъстват и в „дърветата-почивка”, които растат около хумфо и селските колиби. Всеки лоа си има любим плод, маниоката е посветена на Легба, кокосът на Айзан и на Близнаците, авокадото на Зака, мангото на Огу, бугенвилията на Дамбала и т.н.

Едно дърво се разпознава като място за почивка на божество по свещите запалени под него и приношенията, оставени между корените му или окачени по клоните. Където и да се намират лоа те винаги се отзовават на призива на своите служители, щом чуят молитвите или звуците на свещените инструменти. На всеки лоа са посветени един или два дни от седмицата. Например вторник и четвъртък на Езилия. Четвъртък на Дамбалауедо и т.н. всеки има и свой цвят – белият е на Агуе и Дамбала, червеният на Огу, черният на всички Геде, белият и червеният на Локо, а розово върху бяло на всички конго. Мистичните обладавания оказват много дълбоко въздействие върху вярващите.

Някои инциденти, които стават по време на транса, са от такъв характер, че остават запечатани в съзнанието на зрителите. Ритуалните песни, които звучат по време на церемониите, като поздрав за лоа, ни осведомяват за техния характер, атрибути и приключения, все сведения, които не бива да се пренебрегват. Често, когато питат свещенослужител вуду за индивидуалността на някои лоа, той отговаря с песен или куплет потвърждаващ точността на неговата осведоменост. Песните съдържат освен прякорите и девизите на лоа, кратки оценки на тяхното поведение. Сатиричният им тон не се смята за непочтителен. Такива са следователно изворите на митологията вуду.

Трябва да прибавим и сведенията, които хунган и мамбо са всякога готови да дадат за характера и вкусовете на онези лоа, на които служат. Тъй като култът към божествата е свързан с автономни религиозни групи, последицата е, че различията и противоречията са твърде много. Още по – малко смисъл има да търсим последователност във вярванията вуду, защото те са само присадени върху обреди с достатъчно хетерогенен (разнороден, нееднороден) произход. Великите богаве, общи за всички светиища, са почти единствените с добре изразени физиономии. Разликата между свръхестествената общност на лоа и хаитянските селяни е минимална. Духовете се различават от хората само по обхвата на техните „знания” или по техните възможности.

Те споделят вкусовете, обичаите и страстите на своите служители. Като тях обичат вкусно да похапват, като тях са сребролюбци, като тях са разпътни, докачливи, ревниви и склонни към бурни пристъпи на гняв, които бързо им минават, те се обичат или се презират, общуват или се избягват също като обитателите на селските раьони. Когато се проявяват в обладавания, поведението им пред публика не винаги е каквото би се очаквало от свръхестествено същество. Случва им се да говорят вулгарно, да кълнат, да препиват, да се карат с други лоа, да просят или да вършат ученически лудории и бели.