Невъзможно е да се прецени точно ролята, която вуду играе сега в хаитянския живот. В някои области полицията все още изисква разрешение за биенето на тъпаните. В Марбиал например където провеждах изследването си отчето бди ревностно в неговата енория да не се проведе нито една церемония. Полицейските началници бяха задължени строго да надзирават, което не пречеше на селяните да танцуват за своите лоа, пренебрегвайки и отчето и неговата полиция. Докато нито държавата нито църквата успяват сериозно да накърнят влиянието на вуду, туризмът в най- комерсиалната му форма го руши с невероятна бързина. От няколко години със старанието на властите Порт-о-Пренс се превръща в голям туристически център. Всеки американец слязал от кораба на този остров, знае само едно: „вуду” и единственото му желание е да види тези церемонии, които си представя като жестоки оргии. Мнозина хунган и мамбо вече от няколко години виждат с радост как групи американци присъстват на церемониите в техните хумфо (светилища) и с готовност задоволяват любопитството на чуждестранната клиентела.

Хумфо са отворили широко врати за туристите, между портиерите на хотелите и хунган са завързани връзки, тъй че в събота вечер могат да се видят дълги редици коли, спрели в някоя уличка близо до светилище. Предприемчиви хунган даже са режисирали представления вуду, които се повтарят всяка седмица и са предназначени специално за туристите. Те са променили ритуалите на дедите си така, че да предложат на посетителите живописното, което те очакват. Казват например, че никога не пропускат да представят на очарованата публика козел със запалени на върха на рогата свещи. Светилищата са се превърнали в осветени с неон театрални зали. Хунган и мамбо са си осигурили големи доходи, но са пропъдили от светилищата истинските вярващи.

Вярно е, че това срамно използване на религията се изплозва само в Порт-о-Пренс, но те ще разруши в края на краищата вярата на селяните, изложени на влиянието на столицата. Протестанството, което печели многобройни последователи, също се проявява като опасен враг на вуду и го преследва с упорита злоба, без да допуска компромисите, с които е свикнала католическата църква. Можем да сравним този текст с думите на монсеньор Керсюзан: „Един бокор (магьосник) върви по улиците. Ние го познаваме, всички го следят с поглед – къде отива? В някоя колиба, при бедняк, който не може да плати за лекар или аптекар? Не, той ще влезе в разкошна къща и ще оперира баща на семейство от висшето общество”.