Психологическа консултация  

Юлияна Шапкарова  
консултант-терапевт

Juliqna_Shapkarova.jpg

Психологическа консултация и помощ при: 

- Емоционални
- Семейни
- Професионални проблеми
- Мотивация
- Подкрепа
- Себепознание
- Творчество

- Индивидуална програма за оценка, подобряване и поддържане на самочувствието

- Онлайн консултация

За контакти:

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Google+

Ателие за самопознание, личностно развитие и творчески опит

Мотивация и нейното място в успешната терапия

 

   

LIME  

   

Разказ спечелил четвърто място в конкурса: "Чуй приказката на Земята"

Родих се и израстнах на едно парче земя, което винаги ще   нося в сърцето си, към което винаги ще се връщам в мислите и спомените си, което винаги ще сънувам като моят дом. Без тази земя аз нямаше да съм това което съм била, което съм и което някога ще бъда. Ако не бях жива, призракът ми би се  върнал там и би танцувал с вятъра между листата на   дърветата в безлунните нощи и люлеел сините треви в лунните, би потръсквал семенните чашки на цветята след цъфтеж, би се припичал с котките по плочките на слънце  летем и изписвал с филиграни прозорците през зимата. Би мълчал сред сенките и слушал.

Много години преди да позная градината такава, каквато винаги ще я помня, на нейно място и около нея е растяла  царевица. Дълго след като къщата била построена, наоколо  имало само ниви, поляни и пущинаци, а в отворения и двор пасяли сърни и елени, спускащи се от по-ниските части на   Витоша.

Беше голяма и впечатляваща – строена за богато     семейство с полуподземни стаички, предвидени за слугите. След Национализацията, в средата на 20 век там, под  държавен наем се заселили прабаба ми и прадядо ми. Освен   тях, в нея били настанени още две семейства. Моето  обитаваше първия етаж – с една просторна стая, голяма  тераса и малка кухня. Макар и да деляхме къщата, обширния  двор, с изключение на едното крило от зеленчуковата градина, усещах като мое царство.                                  

Бръшлян опасвал като кръвоносна система почти цялата  фасада - от този вид, който прави къщите да приличат на живи същества, на които като стъклени очи се виждат само  прозорците. Един ден детето на съседите поискало да се  люлее на него. Пипалцата, с които растението пълзи по      стените не издържали тежестта му и когато съм се родила,   бръшлянът покриваше само едната и страна.

Докато цъфтеше през лятото, къщата ухаеше и жужеше от пчелите, привличани от цветовете му. На есен листата ставаха рубинено червени, а през зимата стъблата му напомняха плетеница от жили. Чрез бръшляна къщата и градината се бяха срастнали в едно – той растеше, смучейки едновременно влагата на къщата и      соковете на земята.                                       

Въпреки че от последният път когато бях там са изминали   много години, затворя ли очи, винаги мога да я видя съвсем ясно. Всеки ъгъл, всяка стъпка от нея. Понякога не трябва дори да ги затварям. Градината нямаше огради и все пак  беше оградена – от южната, с три вековни липи, от които, ако човек се покатереше достатъчно високо, можеше да види чак другия край на града.

От северната, гледаща към пътя, след време асфалтиран и наречен Великан, растеше жив плет,     чиито цветове през пролетта цъфтяха в бяло и излъчваха леко отблъскваща миризма, а през лятото зрееше на ситни черни   гроздове. Врати нямаше, само два отвора в него. От западната страна се извисяваха пет тополи, в чиито клони гнездяха   свраки. Последната, ударена от гръм, беше наполовина  изгоряла. Останалата част беше обградена от лешникови     храсти. Железните огради, които с времето опасаха страните и, принадлежаха на съседните къщи, заселващи една по една царевичните полета в Княжево.                            

Всичко започваше с първите кокичета, промушващи глави през остарелия, размекнат сняг, със зеления кукуряк и  пронизващите като копия земята стъбла на божура, с песните на косовете по залез слънце, топящите се ледени висулки и финната миризма на идващата пролет. Пролетта настъпваше   с огньовете на Заговезни от миналогодишна шума, които по   светло се палеха и по тъмно прескачаха.                  

Първа цъфтеше винаги джанката, уханна и чиста като девица, бяла и накичена като булка. Катерех се по клоните и, вдишвах цветния прашец, а по косите ми падаха капки от   отронените венчелистчета. После вещо наблюдавах как  малките зелени пъпчици растат и с нетърпение чаках  костилките да се втвърдят. Тогава джанките бяха готови за ядене - сочни, незрели и кисели - първият плод на годината.

Докато джанката развяваше белите си поли, земята около нея беше осеяна със звезди. Така наричах растящите на малки  туфички цветчета с формата на петолъчка, които сякаш денем заместваха небесните звезди, а привечер, изгрееше ли  Вечерницата, се затваряха...”Каквото горе, такова и долу...” напомня древната херметическа мъдрост.

По същото време  сенчестата половина на двора, между вишнапа, дюлите и     леските се покриваше с лилав килим от диви теменужки, от   които майка ми винаги събираше малък букет и слагаше в   ракиена чаша на масата. След черно-белите нюанси на  зимата, земята проглеждаше в цветове.

Шарени иглики, жълти нарциси, червени лалета, уханни сини зюмбюли...вдишване. Не знам защо и откъде ми беше хрумнала тази идея, но точно там, в най-сенчестата част на двора основах гробище на     случайно намерени мъртви насекоми, чиито могилки украсявах с листа, малки цветенца, камъчета и венчелистчета. След   време дори не погребвах, само рисувах и творях по земята, напълно завладяна от създаването на тези цветни мандали.  

На пролет се хранех с нежните цветчета на дюлата, събирах   натежалите от прашец цветове на бъзовия храст, от които  баба ми правеше дъхав сироп, стигащ за цяла година напред и дращейки нажарените си от копривата глезени, чаках да порозовее първата череша, отбелязваща началото на лятото.

Черешовото дърво беше огромно, много старо и заемаше       почти цялата предна част от двора с няколкото си дебели   разклонения, по които балансирах в неутолим глад. Седмица след първите череши, сякаш отведнъж узряваха всички. От   този момент, докато не останеха само най-недостъпните     плодове, дните ми бяха изпълнени и осмислени от това велико дърво.

Накрая по земята се стелеше настилка от костилки, по които тичах като факир с босите си нозе. Бялата череша във вътрешността на двора оставаше пощадена. Едрите и  сладки плодове бяха често червиви. Всяка година баба ми     вареше от тях сладко, при което червейчетата, втвърдени,   захаросани и олекотени изплуваха на повърхността. Сладкото от бели череши пиехме с горещ черен чай на шарена сянка.                               

Лятото вибрираше със стърженето на скакалците денем и  унасящото щуреене на щурците нощем. Пърхаше с пъстрите  крила на пеперудите, които ловях с мрежата си за аквариумни рибки, а после пусках да летят отново. Блестеше със зелено-сините бръмбарчета, които с шепи събирах от листата на   ментата. Светеше със юлските светулки в топлите нощи.    

Миришеше на маточина и печени чушки, от които баба ми  правеше лютеница на двора. Имаше вкус на градински домати, слънчогледови пити, на малини, касис и на всичко, до което можех да се добера. През лятото обичах слънчевите бани на терасата, високите треви, сред които лежах и оставях  мравките да гъделичкат тялото ми, пухкавите дебели бели   облаци по синьото небе в които да потъвам. Носех венец от жълтурчета, а млякото което пускат стъблата им остави   завинаги лунички по ръцете ми.                            

Двадесет лета и една есен по-малко.  Дните се скъсяваха, сенките се удължаваха.  Есените в градината миришеха на мъх, земя и мокър бръшлян, сред чиито тъмно-зелени листа се криеха охлюви, понесли   бавно безкрайността на гърбовете си. С брат ми събирахме   огромни купчини орехи и лешници, сядахме на плочките и въоръжени с по един едър камък в ръка, чупехме черупките, белехме кожата на още млечните ядки и пирувахме.          

Моята есен имаше жълтия цвят на листата от тополите.  Събирахме шума, решехме с гребла остарялата трева, сякаш   беше коса и палехме огньове, които съскаха и пускаха       наситен, плътен дим, от който сълзяха очите.              

Земята се унасяше.                                        

Всички зими, които помня в моята градина, бяха снежни. Обичах ги затова. За едно дете снегът е щастие. Но най -   специалното в зимите бяха ябълките. Заровени под снега,   студени, жълти, сочни и зрели. Изравях ги с ръце и вкусвах познанието за тайните на тази земя, на която имах  благословията да израстна.                                 

Колелото се въртеше, в същината си всичко се повтаряше.   Растях с дърветата в градината, а на тях порастването им личеше  по-малко.                                         

С приемането на закона за Реституцията през деведесетте   години, загубихме двора и къщата. Трябваше да си отидем, а нямаше къде. В чакане и опити за разрешаване на         положението, в което без никой някога да е очаквал се   озовахме, минаха години, в течение на които живяхме като   пленници-натрапници в дома си. И това остави следи.      

Изгубвайки парче земя, човек разбира, че не той притежава земята, а тя него. Земята може да бъде обичана, но не и    притежавана... След като се преместихме, понякога се връщах и наблюдавах къщата и градината, в която вече никога нямаше да мога да стъпя. През отворите в живия плет беше прокарана мрежа и поставена висока желязна врата.

Две от четирите   липи бяха отрязани, и тополите до една. Нарязаните им трупи години наред се въргаляха в двора, кленът също...сякаш бяха отрязали части от мен. Един ден намерих и черешата         осакатена. Затова пък фиданката и се беше източила красива и права. И борчетата, и елхичката, които бяхме посадили се извисяваха над човешки ръст. Сега на тях порастването им    личеше повече, отколкото на мен...                        

...Моят часовник беше спрял на времето, в което градината нямаше огради и никога нямаше да има.                    

Автор: Вирджиния Крефт

Коментари   

#1 RE: Градина без оградиКармен 2012-05-07 05:56
"Земята може да бъде обичана, но не и притежавана... "
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature