Автор:  Константин Байрактаров (Мастър Го)

Представителите на различните направления на науката през XX в. отдавна се занимават с проблема какво е човекът и за какво съществува като такъв. Проблемът не е маловажен, защото благодарение на активната си дейност човекът в съвременната епоха е довел средата на обитанието си до границата на катастрофата и разрушението. Изследванията на човешката същност за започнали както на Запад, така и на Изток много преди началото на нашата ера. Ако в основната европейска перосналистка традиция, в която личността се према като някакъв абсолют, е християнството, то в китайската духовна култура аналогична роля изиграва учението на Конфуций. Функцията на “абсолюта” в Китай бива поета от “достойния човек” (дзюн-дзъ), въплъщаващ в себе си чертите на идеалната личност. В даоизма също има аналогичен идеали – “джен чен” (съвършен човек), “шен жен” (приобщения към висшия свят, мъдрец) и “джи жен” (висш човек).

Идеалът, изкован от Конфуций, предопределя в значителна степен манталитета на китаеца в продължение на цялата китайска история. Образът на достойния човек е основен елемент в конфуциевата философия. Той е тясно свързан с историческите реалии в епохата Източно Джоу – “Пролети и есени” (Чунцю) и “Враждуващи царства” (Джанго). В социално-икономически план това е преломна епоха в китайската история, която неминуемо е дала отражение и върху манталитета на тогавашния човек. “Пред изумения поглед на интелектуалците на древен Китай се разкрили нови, неизвестни преди това страни на човешкия характер и поведение. Ако преди това човекът е бил съставна част на семейството и патронимията, немислим извън тези рамки и подчиняващ цялото си поведение на нуждите на родовия колектив, то във връзка с формирането на частна собственост върху земята, развитието на отделните занаяти, търговията, разрастването на градовете, на първо време, макар и частично, човекът започва да се откъсва от семейните и общностни връзки. С промяната на човешкото поведение започанала да възниква и нова ценностна система. Древните са се ужасявали от ситуацията, когато внукът бил богат, а дядото – беден, когато богатите роднини са отбягвали да помагат на по-бедните родственици. Такава морална деградация на човека стъписвала интелектуалците.” (П, 184).
        
Конфуций наред с други древнокитайски мислители не може да не е бил заинтересуван за човешката природа. На първо време се е опитал да вникне в основата на проблема, но от многочислените му контакти с хората от различни социални слоеве не достигнал до утешителни изводи. Всичко опира до първичните страхове и страсти – богатият се страхува да загуби богатството си, бедният страстно иска да стане богат – това е основата на социалните конфликти. Трябва да се има предвид, от една страна, е моралната деградация, упадъка на нравите, а от друга - фактът, че преките изказвания на Учителя за природата на човека не са много, което се обяснява с нежеланието му да обижда околните. Подходът на Конфуций като педагог се заключава с акцентирането върху доброто, което трябва да се постигне, а не пряко върху лошото, което трябва да се превъзмогва и преодолява. Всъщност така се върви по пътя на усъвършенстването, защото по думите на Конфуций в един разговор с учениците му не трябва буквално да се отвръща на злото със зло, защото тогава с какво да се отвръща на доброто.
        
Една от основните нишки на учението му е свързана с културата (вен), която като комплекс от знания и предписания за поведение, е в основата на процеса на култивиране на високите нравствени качества (добродетели) на дзюн-дзъ. Затова Дзъгун, един от конфуциевите ученици, посочва, че “съжденията на учителя за културата са всеобщо достъпни, докато тези за природата на човека (син) и Пътя на небето са недостъпни и не могат да бъдат чути” (ЛЮ, 5.13).  В този случай човешката природа и небето се обединяват в едно, проявява се една метафизическа синонимичност, тъждественост между малкото и голямото – нещо, за което Конфуций предпочита да запази мълчание. Но това е достатъчен намек, за да стигнем до извода, че същността на човешката природа принадлежи към възвишената и сакрална сфера на небесния път. (Семененко, 162)
        
Във времената на Конфуций терминът “вен” постепенно започнал да се насища с нови значения като “култура”, “образованост”, “литература” (през династия Шан-Ин йероглифът се обозначавал и разбирал като “шарка”, “разкрасяване”). Заслуга за “окултуряването” на “вен” има и Конфуций, който му вдъхнал “нов живот, свързвайки го с писмената традиция на народа, неговата духовна култура” (П, 194). В “Лун юй” (1,6) се казва ясно, че културата (вен) е това, което човек придобива в процеса на обучение, което е свързано със задължителното усвояване на духовното наследство на предците. Почтителността към родителите (сяо) и уважението към старшите приближава към човеколюбието (жен); ако останат сили за нещо повече, човек започва да овладява културата (вен). Но Конфуций не препоръчва едностранчивото насочване към вен (ЛЮ, 6, 8):
        
“Когато в човека надделяват свойствата на природното в него (джи), става дивак (е); когато надделява образоваността (вен), човек постига само една ученост (ши).”
        
Въпросният цитат е многопластов в интерпретативен план, но ключов момент според преводачи и тълкуватели е въпросът за “естествеността”. Конфуций е осъзнал, че едната ученост не е достатъчна, за да се живее сред обикновените хора с техните “естествени” (първични, първосигнални) стремежи и страсти. Ученият човек в такава среда е нежизнеспособен. На друго място Конфуций говори, че образованността не е достатъчна за да се сее култура сред варварските племена, там образоваността е безполезна – “само 300-те песни на “Шидзин” не са достатъчни”. Философът е разбирал, че едно нормално функциониращо общество не може да бъде съставено само от “книжници” (фу). Достойният човек (дзюн-дзъ) трябва да балансира в себе си както естествените си природни качества, така и придобитите знания.
        
Принципът на човеколюбието (жен) се заключава в известното конфуциево изказване, а именно “да не правиш на другите това, което не искаш да ти направят на теб” (ЛЮ, 12,2). Около 2000 години по-късно Кант ще произнесе категорическия императив – “прави нещата така, че те да се превръщат в морален закон”, което според новите изследвания е конфуцианската нишка в кантовата философия, тръгваща от Кристиян Волф. Вариантът на Конфуций “е определян от някои конфуцианци като “принцип на мярата”, което ще рече, че човек използва самия себе си в качеството си на стандарт, за да регулира себе си. (Фен Ю-Лан, 63). И още едни думи на Конфуций: “Човек, изпълнен с жен, е този, който поддържайки себе си, поддържа и другите, а усъвършенствайки себе си, усъвършенства и другите. Да бъдеш способен да се отнасяш към другите като към себе си, означава да следваш пътя на жен” (ЛЮ, 6,28).
        
В “Лун Юй” по отношение на природата на човека се проявява двойнствено отношение. Принципът на “самореализацията” (син цзи) се съчетава със “самопреодоляването” (ке дзи) (ЛЮ, 12,1). По тази начин в човешката природа има нещо, което следва да се въплъти в живота, и нещо, с което трябва да се преодолява. В едно слабо проучено и пренебрегвано изказване (ЛЮ, 17,22) Конфуций казва, колко е жалки са хората, които по цели дни само си чревоугодничат и нищо не правят, не използват ума си и не се самоусъвършенстват, дори и логически игри не играят, което говори много лошо за тях. Тук под логически игри се има предвид най-мъдрата игра на света – Го, нещо което преводачи и интерпретатори пропускат като момент. Но във връзка с това, че достойният човек е цялостен и хармоничен, а играта Го е игра на хармонията, разбираме защо в очите на Конфуций тя е достойно занимание. Играта Го олицетворява принципа ХЕ (хармония), а както казва един историограф (Ши Бо) в “Гуо юй” (“Речи за царствата”) – “благодарение на хармонията всичко расте и се развива” – дзюн-дзъ е хармонично развит и развиващ се човек, вървящ по пътя на самоусъвършенстването. Чревоугодничеството е падение в материята (материалното) и е израз на безсъдържателния живот, който не предполага развитие на човешката личност, т.е. тази безсъдържателност отразява принципа ТУН (еднообразие). Всъщност Конфуций на едно място разяснява “колко нищожни хора са управниците” по негово време, сравнява ги със сяо-жен.
        
Достойният човек се явява носител на човеколюбието (жен) и културата (вен). Но това е само основата за изграждане на съвършената личност. Другата страна на въпроса опира до бинарната опозиция – “достоен човек” (дзюн-дзъ) и “малък човек” (сяо жен). Конфуций постановява, че достойният човек е цялостен и хармонично развит, нравствено и интелектуално извисен, в определена степен и самодостатъчен, което е според принципа на хармонията (хе). Същевременно малкият човек не е самодостатъчен, неговото съзнание е част от колективното, което е според принципа на еднообразието (тун).
        
“Използвайки понятията “хе” и “тун” в първоначалното им значение, Конфуций също така е успял да внесе и качествени промени по отношение на по-нататъшната им съдба. Свързвайки тези принципи с образите на “достойния човек” и “малкия човек” в качеството им на ценностни критерии, определящи типа на личността, той издигнал хе и тун на много по-високо равнище, придавайки им всеобщ характер” (П,198).
        
Според учението на Конфуций на практика всеки жител на Поднебесната може да стане дзюн-дзъ, т.е. в никакъв случай не трябва да се разбират възгледите му като дискриминиращи, защото според негови думи пак “по пътя на образованието не е критерии происхода”, защото “всички хора между четирите морета са братя”, а и Конфуций не би отказал никому да го учи, ако е подготвен – “по единия ъгъл на квадрата да се сеща и за останалите три”, или поне, ако му донесе “връзка сушено месо”. Това означава, че желаещият да се самоусъвършенства трябва да възпита в себе си и да въплъти реално в себе си трите ценностни критерия на  идеалната личност – жен, вен и хе. И докато това са критерии, редно е да се спомене и другия комплекс от характеристики на дзюн-дзъ: човечност (жен), справедливост (и), учтивост (ли), разсъдителност (чжи), спазване на реда (шун) и доброта (шан). Наред с това дзюн-дзъ трябва да владее комплекса от шестте изкуства (лю-и) – ритуали, музика, упрвление на колесница, стрелба с лък, калиграфия, аритметика.
        
Учителят каза: “Устреми се към Пътя (Дао), придържай се към добродетелта (Де), опирай се на човеколюбието (Жен), намирай удоволствие в изкуствата (И).” (ЛЮ, 7,6)
        
В “Лун юй” има и множество споменавания, отнасящи се към обикновените хора, които стоят между дзюн-дзъ и сяо жен – става дума за жен (човек). Конфуций е вярвал в неограничените възможности на обикновения (средния) човек. За да подчертае междинното положение в нравствено и културно отношение на такива хора, Конфуций използва термина джун-жен, буквално среден човек (средностатистически): “С тези, които в развитието си са по-високо от средния човек, може да се говори за възвишеното; с тези, които в развитието си стоят по-ниско от средния човек, не трябва да се говори за възвишеното” (ЛЮ, 6,21).
        
Благороден (достоен) се става чрез формиране на характера и самовъзпитание по “добрия път” (джун юн). Теоретически всеки може да стане благороден. Благородните се открояват като бели точки от масата на народа, различавайки се от нея по своето вътрешно и външно поведение, по което те също сами се разпознават непосредствено. За тях може да се говори като за духовен корпус. (“Добрият път”, 9-10). Удачно е да сравнява дзюн-дзъ с английския джентълмен.
        
Настоятел на малка школа, поставила си за задача да възпитава добродетелни хора, Конфуций приписва голямо значение на упражняването на ритуално поведение, на принципа на индивидуалното усъвършенстване, позволяващ ни да владеем жестовете, действията и чувствата си. Неговият морал, плод на непрестанно размишление за човека, не познава нито една абстрактна рецепта за поведение. Той е практичен и действен, като Учителят взима предвид както всяка отделна ситуация, така и индивидуалните особености на учениците си. Конфуций не предлага една абстрактна наука за човека, а едно житейско изкуство, което обхваща психология, нравственост и политика.
        
Добродетелта (де) е плод на лични усилия, а не присъщо качество на аристократа. На състезателния дух, завладял висшата аристокрация по онова време, Конфуций противопоставя почтеността, доверието и взаимното разбирателство, които според него някога били регулатор на човешките взаимоотношения. Между лична култура и обществено благо той поставя знак за равенство. (Ж. Жерне, 76-77).
        
Важна характеристика на достойния човек е тази, че е носител на нравствената сила (де) на добродетелта. Постигането на “добродетелността” също влиза в сферата на образованието и се изразява също с личното усилие. Да се учиш, означава да се научиш да бъдеш човек! Практическата цел на образованието е да формира един способен човек, който в политически план да служи на обществото, а в морален – да стане дзюн-дзъ. Достойният човек е социално активен и неговата “политическа” съдба не се състои в това да стои настрана и да изпълнява ролята на критична съвест, да участва дейно и отговорно в процеса на хармонизирането на човешката общност. (Ан Чън, 61).
        
От древността в Китай са съществували различни трактовки на човешката природа. Конфуций е избягвал еднозначни оценки и затова само е подчертавал, че човекът е способен да се самоусъвършенства. Менций е отстоявал тезата за изначалната доброта на човека, докато Сюндзъ е твърдял, че човек по природа е алчен и себелюбив, и става добър благодарение на възпитанието. През късната древност и ранното Средновековие е преобладавал тезисът, че в хората от раждането си са предразположени и към доброто, и към лошото, душевните качества на всеки са придопределени от съдбата. По-късно повечето китайски мислители са предпочитали да говорят за вродената доброта на човешката природа и затъмняващите я егоистични желания, откъдето достигат до необходимостта от морално усъвършенстване, с което правят нов прочит на първоначалните конфуциеви постановки.
        

Свищов, 2006       
        
        
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
        
1. Конфуций. “Лун Юй”, изд. МИРИАМ, С., 2002
2. Конфуций, “Добрият път”, АБАГАР, В.Търново, 1992
3. “Конфуциански трактати”, изд. “Наука и изкуство”, София, 1991    
4. The Lun Yu, 18-language CD-ROM, Confucius Publishing Co. Ltd, Hong Cong, 2004, www.confucius.org
5. Семененко И., “Афоризмы Конфуция”, МУ, М., 1987
6. Переломов Л.С., “Конфуций: жизнь, учение, судьба”, изд. “НАУКА”, М., 1993
7. Переломов Л.С., “Конфуцианство и легизм в политической истории Китая”, изд. “НАУКА”, М., 1981
8. Чън Ан, “История на китайската мисъл”, изд. РИВА, 2001
9. Фен Ю-Лан, “Краткая история китайской философии”, “Евразия”, Санкт Петербург, 1998
10. Жерне Жак, “Китайската цивилизация”, изд. КАМА, 2004
11. Малявин В., “Китайская цивилизация”, АСТРЕЛЬ, АСТ, 2001
Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature