chudnovato_poslanie.jpg

Тя казва: „Не се учудвай. Вгледай се в любовта си. Би се ужасил, ако за секунда си дадеш сметка, че съм жена, пра това жива. Едва ли ще пресушиш парещите извори на инстинкта, като ги забравиш.

Ревността ти не те лъже. Вярно е, че ме правиш щастлива и бодра и хиляди пъти по-жизнена. Но не мога да попреча това щастие веднага да се обърне срещу теб. Дори камъкът пее по-високо, когато инстинктът, е укротен, а тялото отпочинало. Най-добре ще направиш, ако ме държиш в тази клетка и ме храниш, колкото да не умра.

Стига да смееш. Всичко, което ме доближава до болестта и смъртта, ме прави вярна. Само когато ме караш да страдам, съм безопасна. Не е трябвало да приемаш да бъдеш за мен бог, ако задълженията на божество те плашат, защото всеки знае, че божествата не са особено нежни. Виждал си ме вече да плача.

Остава само да добиеш вкус към сълзите ми. Не те ли привлича шията ми, когато се задушава и неволно потръпва от сдържания ми вик? Чиста истина е, че на среща с нас трябва да се отива с камшик. При това, за не една от нашия пол е необходим деветремъчен камшик“.

После веднага прибавя: „Ама че глупава шега! Ти нищо не разбираш. Ако не те обичах лудо, смяташ ли, че бих се осмелила да ти говоря така? И да предавам посестримите си?“.

И казва още: „Не аз, а въображението ми, неясните ми мечти те предават всеки миг. Изтощи ме. Отърви ме от тези мечти. Измъчвай ме. Поеми инициативата, така че да не ми оставиш време дори да помисля, че съм ти невярна. (Действителността във всички случаи не е толкова страшна.)

Но най-напред се погрижи да бъда белязана с твоя знак. Ако по мен има следи от твоя бич или от веригите ти, ако нося халки на срамните си устни, то нека поне всички знаят, че ти принадлежа.

Докато ме бият или изнасилват от твое име, това все още ще значи, че мисля за теб, че те желая, че си моята фиксидея. Което и искаше, нали? Е, аз те обичам и искам същото. Ако веднъж завинаги съм се отрекла от себе си, ако устата и слабините и гърдите ми вече не ми принадлежат, аз се превръщам в същество от друг свят, в който нещата имат друг смисъл.

Може би един ден няма да се позная. Какво значение имат тогава за мен удоволствието, ласките на всички тези твои пратеници, след като не ги различавам един от друг, след като ти и те сте несъпоставими?“.

Така говори тя. Слушам я и виждам добре, че не лъже. Опитвам се да я разбера (дълго време ме смущаваше тъкмо проституирането й). Възможно е в края на краищата митологическата огнена туника да не е обикновена алегория, нито свещената проституция — любопитен исторически факт.

Възможно с оковите от народните песни и изрази като „обичам те до смърт“ да не са обикновена метафора. Както и това, което казва уличницата на възлюбения си: „Под кожата си ми влязъл, прави с мен каквото искаш“.

(Интересно е, че за да се отървем от чувството, което тя обърква, ние го приписваме на разбойниците, на проститутките.) Може би Елоиза, пишейки на Абелар „Ще бъда твоето леко момиче“, е искала не просто да бъде оригинална. Няма съмнение, че „Историята на О“ е най-свирепото любовно послание, получавано някога от мъж.

Спомням си за холандеца, обречен да лети над океана, докато не се намери девойка, готова да даде живота си, за да го спаси; и за кавалера Гигмар, чиито рани ще заздравеят само ако някоя жена се съгласи да страда за него „както нивга жена не е страдала“.

Разбира се, „Историята на О“ е по-дълга от средновековна лирична поема и значително по-подробна от любовно послание. Може би, за да я разберем, трябва да се върнем към миналото.

Може би днес вече не сме способни да схванем какво си говорят момченцата и момиченцата от улицата — а то е същото, което са си говорели, предполагам, и робите от остров Барбадос. Живеем във време, в което на най-простите истини не им остана друго, за да си ги припомним, освен да ни се представят голи (като О) и с маска на кукумявка.

Защото често чуваме от хора нормални, дори умни на вид, да говорят за любовта като за леко чувство, като за чувство без последствия. Казват, че тя носи доста удоволствия и че съприкосновението между два епидермиса не е лишено от чар.

Прибавят, че чарът и удоволствието са пълни, ако в любовта запазим фантазията, прищявката и естествената си свобода. Нямам нищо против и ако е толкова лесно за две лица от различен пол (пък и от еднакъв) да си доставят радост един другиму, да са живи и здрави. Две думи само ме смущават: думата любов и думата свобода. От само себе си се разбира, че те изразяват противоположни неща.

Любов — това е, когато зависиш — не само в удоволствието си, а в самото си съществуване и в това, което го предшествува, в самото желание да съществуваш — от петдесет нелепи неща: от две устни (и от гримасата или усмивката им), от едно рамо (от начина, по който се повдига или отпуска), от две очи (от някой малко по-влажен или малко по-сух поглед), въобще от цяло едно чуждо тяло заедно с ума и душата, които носи, тяло, което всеки момент може да стане по-ослепително от слънцето, по-ледено от заснежена равнина. Никак не е весело да изживееш това и не ме карайте да се смея с вашите изтезания.

Та вие се разтрепервате, когато това тяло се наведе, за да закопчае катарамата на обувчицата си, и имате чувството, че цял свят ви гледа как треперите. Е, не е ли по-добре да прибегнете до камшика и халките в плътта? Колкото до свободата… Който и да е мъж или жена, ако им е минало през главата, по-скоро ще се развикат, ще започнат да ругаят, ще изпаднат в ужас.

Да, наистина ужасите не липсват в „Историята на О“. Но понякога ми се струва, че в тази книга е подложена на изтезание не една млада жена, а една идея, един начин на мислене, едно мнение.

 

 

Histoire d’O, 1954 

Историята на О

Автор: Полин Реаж

Въведение: Жан Полан

Превод от френски: Силвия Вагенщайн, Росица Ташева

 

 

 

 

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature