machu picchuПеру - от векове дом на високо развити цивилизации в Андите. Tук инките, управлявани от Кралете на Слънцето, владеели обширни територии, простиращи се на 2000 мили по продължение на планинския гръбнак на Южна Америка. През 1532 г. тази империя била унищожена по трагично лесен начин от испанците. Когато светът на инките се разпаднал пред очите им, тяхната аристокрация се оттеглила в отдалечени планински места. Там те направили усилия да запазят жива културата си в последното им укритие, последният град на инките - Вилкабамба. Това е историята на двама мъже, привлечени от тихия зов на тайното убежище на инките, единият да го преоткрие, а другият да го унищожи завинаги. - Мачу Пикчу.

 

Тази импозантна цитадела на инките била забравена за векове, скрита в дълбоки клисури и обвита в облачните мъгли на високопланинските гори. Мачу Пикчу е посетен от пенсиониран американски сенатор, човекът който през младостта си го открил за света. Той извършил много неща през своя забележителен живот, но Хирам Бингам знаел, че ще бъде запомненен с едно: това удивително археологическо откритие. Хирам Бингам бил археолог – любител и обект на презрение и подигравка от страна на професионалистите, но това не го притеснявало, тъй като бил свикнал да се оправя с критиките.

Във Вашингтон той бил избран за Републикански Сенатор през бурните 20 години на 20 век. Неговият фрапиращ стил и начин на живот били напълно в крак с времето. Скандали, свързан с подкупи, любовна афера с жената на друг конгресмен, развод, обвинения, че е злоупотребил с парите на първата си жена, всичко това го оставило незасегнат. През 1929 г. той приземил цепелин в Капитол Хил, което предизвикало обществена сензация. Хирам обичал успеха и известността. Той имал много колоритен характер, човек с необикновена енергия и огромни амбиции. Бил способен да извърши почти всичко и имал убеждението и увереността, че може да доведе до успешен край всичко, каквото е решил и планирал.

Може би авантюристичния живот на Хирам бил точно реакция на неговото възпитание. Роден в пионерска християнска мисия на хавайските острови, Хирам бил възпитаван в пуританска суровост. В света на неговото детство всякаква екстравагантност, липса на дисциплина и дори танцуването били строго забранени. Не е учудващо, че Хирам горял от нетърпение да избяга. Съобразителен и интелигентен, той умишлено възнамерявал да се спаси като отиде да учи на континента. След известно време бил насочен към колежа в Йейл. Хирам се хвърлил с нетърпение в колежанския живот. Отминали дните на пуританското му детство в Хаваите.

Изведнъж пред него се разкрил нов живот, пълен с изкушения, интелектуални предизвикателства, приключения, момичета. "Скъпа мамо, какво бих могъл да направя? Аз знам, че ще те нараня, като си представиш, че танцувам, но хората тук на изток не разбират, защо да не може да се танцува, освен ако не си болен или сакат. Аз не виждам нищо лошо в това, стига да няма крайности и ексцесии." Въпреки своята резервираност донякъде, Хирам се забавлявал. Благодарение на чара си, той скоро се почувствал свободно в атмосферата на благополучие и привилегии. След време срещнал Алфреда Мичел, наследница на богатството на Тифани.

Алфреда била неотразима, покоряваща, богата и произхождала от висшето общество, към което Хирам определено се стремял. През 1900 г., две години след първата им среща, Хирам и Фрида вече били женени и живеели в Ню Лондон в голямата фамилна къща на Мичел. Хирам се чувствал в новото си поприще на богат човек като в свои води, но всичко това имало и обратна страна. Очевидно съществувала икономическа асиметрия. Съпругата имала редица очаквания относно стила и начина си на живот и нейната фамилия я подкрепяла много активно, така че със сигурност тези очаквания да бъдат изпълнени. Хирам обичал парите и социалния статус, който те определяли, но не бил склонен да им бъде подвластен.

Свикнал със своята независимост, Хирам скоро се усетил като птица в позлатена клетка. Той имал перспектива за професорско място в Йейл, но вече чувствал, че университетският живот го задушава. Ограничен от академичната атмосфера, и притиснат от натиска на семейния живот, Хирам скоро отново се замислил за бягство. Той решил, че заемането с научни изследвания и проучвания относно книга за Симон Боливар, би могло да му послужи като билет за нови пътешествия и приключения. През 1906 г. казал довиждане на Алфреда и заминал за Южна Америка.

"Почувствах, че буйната кръв на Бингам тече във вените ми, когато се запътих към малко познати региони, както моите предци от 10 поколения са правили това преди мен." Фреда не била щастлива от дългата раздяла, вследствие на неговите пътувания. Хирам пишел утешителни писма, но не се чувствал толкова разстроен. "Дълбоко съм влюбен в теб и любовта ми нараства с всеки изминал ден. Нека не се оплакваме от дългата ни раздяла и да се радваме на възможността да свършим добра работа." На хиляди мили далеч, Хирам бил възторжен и ентусиазиран. Може би Алфреда му е липсвала, но той най-после срещнал своята истинска съдба на авантюрист.

По време на пътешествията си започнал да осъзнава, че физическите изследвания са неговата истинска страст и го привличат много повече от документалните проучвания. Бингам изоставил академичната си работа да пише книга за своите странствания. Когато достигнал Перу, Бингам се изправил лице в лице със света на инките за първи път. Той бил очарован, почти в транс. Тук се намирали останките на цивилизация, толкова голяма и сложна като древния Египет, за която се знаело твърде малко. Нейните наследници все още населявали Андите.

Древните руини, разпръснати в цяло Перу, му разкривали един величествен отминал свят, но той нямал идея как да интерпретира това, което вижда. Трябвало да открие някакъв метод, по който да работи. "За щастие носех със себе си един изключително полезен справочник, “Съвети за пътешественици”, публикуван от Кралското Географско Дружество. В една от главите прочетох, как трябва да се действа, когато някой е изправен пред древно място: да се направят старателни измервания, много снимки и да се опише възможно най-точно и подробно всичко намерено."

Скоро той усърдно изследвал всички останки от инките навсякъде в Перу. Един епизод от историята на инките го впечатлил повече от всичко - Вилкабамба - последната крепост на инкските владетели. Хроники от 16 век разказвали, как основна група от инкски аристократи и жреци избягали от масовото клане на конкистадорите и се скрили в непроходимите джунгли високо в планините, на север от столицата им Куско. И там на място, наречено Вилкабамба, те изградили изгнаническия си дворец. Един палат, храм, последно убежище на техния свят. Те отнесли със себе си и техните свещени златни реликви. Мнозина били привлечени от съкровищата на Вилкабамба и ги търсили. Никой не успял да ги намери. Може би реликвите и златото са още там, скрити в джунглата, очакващи да бъдат открити.

 

Обработка на текста: Мария Петрова

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature